Димитрина Желязкова – Етина – Когато умират думи

Животът ни е закъсняла зима, която се познава по нощите. Смъртта е студена и думите умират. В смеха ни плаче дете, което се учи на безраличие. Продаваме мечтите си за светлина в новите стихове на Етина. 

Александър Арнаудов 

 

ПОЗНАВАМ НОЩНИТЕ.
Една от тях съм.
Идва мракът и ме събужда.
Не ме е страх от липса на цвят,
но на Цветните съм им чужда.
Не сънувам дъги. Когато заспя
светва утрото. Ти го обичаш.
Аз съм Нощна. И сресвам с ръка
през сланата замръзнал кичур.
После ставам. Добър пазар
е при Цветните всеки петък.
Те претеглят. С дефектен кантар.
И ме мерят с различен метър.
Но продават. Изгодно. Мечти,
наторени в добра оранжерия,
размножени красиво, но ти
не обичаш такива растения.
И се връщам с празни ръце.
И приглаждам замръзнал кичур.
А в смеха ми плаче дете
и се учи на безразличие.

 

*
Да разровим жарта
искаш ли?
Въглени помежду ни.
Студено ми е.
Така е студена смъртта,
когато умират
думи.

 

ЗАЩОТО И́ Е ДАДЕНО ДА ВИЖДА
невидимото – то да е разбрано.
И още позволено е да чува,
което трябва да остане нямо,
тя твърде лесно може да забрави
с ума, което може да се помни,
да съхранява нещо маловажно
в ухото на ключалката на спомен.
Тя пише, без да може да се впише,
във знаците. И тихо наблюдава
как драска, драска, драска някой свише,
но драскането път не очертава.

 

ЗАКЪСНЯЛА ЗИМА

Не вали, а се рони –
трохи поднебесни.
Растат под балкона ми
брашнените преспи.
В мене душата зъзне
в твърдо кравайче свита.
Вече е толкова късна,
че не нахрани никой.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments