Роуз Траян – Катастрофи

Пристрастени сме към времето, в което сме сами. Тогава само сянката на мълчанието запълва живота ни. Есента е вече към края си и се стича по ръцете ни като зима. Съзнанието е негатив на спомени в новите стихове на Роуз Траян. 

Александър Арнаудов

 

*
To remember:
Ти беше фас,
преди да те запаля.
Сега си угарка на шепа време.
На шепа пепел
и шепа слова.
Фас със шепа кавички.
Ще те изтърся в пепелника,
ръчно рисуван
с детските ми
боички
и ще замиришеш
на току-що
изгоряла чернова,
която изпуших и изхвърлих.
Защото няма повече за пушене.
Защото няма какво да ти пуша.
Не ме слушай,
аз съм писател.
Достатъчно луда,
за да те намеря,
да те изсуша
и да те изпуша
в пепелника си
рисуван с детски боички.
Ти беше фас,
преди да те запаля.
Ритмичното чукане
е сутрешната ми аларма
на онази кучка –
меняща времената.
И караща
боичките ми да избледняват.
Горчиш ми,
като кафето,
към което съм пристрастена
междуфасови ласки
и затворена бленда.

 

*
светът е под мен, скъпа,
а скоростта на сърцето
ти е почти достатъчна за
една, две катастрофи,
след които ще се събера
напълно цяла.
светът е зад мен, скъпа.
в сянката на мълчанието
ти, откривам самотното
дете, което губи любовта
си. но няма нищо, в тази
игра, единият винаги губи.
светът е пред мен, скъпа,
и е твърде късно за спиране.

 

*
намираш ме измръзнала
на Трокадеро, изгубих се
в тълпа пулсиращи тела.
сричам посоките, губейки
се в твоята. казваш ми:
скъпа, миришеш на тъга.

тъгата е буря в буркан,
който се чупи. един път
за преди, един – за сега
и третият, с окончателност.
Счупеното носи щастие.

 

*
танцувам гола
по тавана
на лятото
а есента е
вече към края си
тежа по клепачите
ти в тази кутия
на довиждания
за един последен
танц преди зимата
есента е в краката
ми съблечена жалка
виеща като уличница
в късен бардак

танцувам гола
по гръбнака
на зимата
тази кучка
носеща студ
в намачканите
чаршафи на едно
утре. застинало в
онзи късен бардак.

 

*
Стичам се по гърдите ти,
по кожата, между пръстите.
Мокря устните ти. Преглъщаш.
Отваряш очи.

Стичам се по булевардите,
между паветата, по които
вървяхме. Тъпча телата ни
в шахти. В локвите измиваш
парфюма ми. Съзнанието ти
е болен негатив на спомени.
Обратно броене. Ампутирала
вечност. Преглъщаш.

С т и ч а м с е в о ч и т е т и.

Плачеш ли?

 

*
не превръщай ръцете

ми в самотна гара,
защото солени са сълзите
на пътници без терминал
на празна в морето бутилка
на хлипащ отговор, закъснял,
а още по-неутешими са дните,

на потна от сбогуване длан

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments