Румен Павлов – Животът е сянка

Представяме ви поетичния дебют на електронните страници на нашето издание на Румен Павлов, на 32 години от гр. София. Авторът споделя за себе си следното: „Завършил съм Втора английска езикова гимназия, “Международни икономически отношения” в УНСС и магистратура „Филмово и телевизионно изкуство” в НБУ. Част съм от екипа на “Театър на сетивата – София”. Пиша поезия (на български и английски език), разкази, пиеси, превеждам поезия от английски на български език и обратно. Посещавал съм курса по проза на Творческа академия “Валери Петров”, курса по драматургия на Творческа академия „Заешка дупка”, както и Созополските семинари по творческо писане през 2018 г., организирани от Фондация „Елизабет Костова”.

 

5:21
октомври
следобед
Не беше ясно има ли листа, но аз ги виждах,
обърнати нагоре със каналите по мократа, но не от течност улица.
Не беше ясно заради качулките.
Салто от балкона на 12-тия,
полет, писък, нищо не видя се пак.
Равновесието на нещата ни подлъга –
надявам се само на най-доброто,
надяваш се само на най-доброто
надяват се само да не се надяват
Равновесието на нещата ни казва
да избягаме от себе си
при тях
оглушително махало пука кожите
оголва мускула
поръсва сажди, сол.
Улицата стигаше до моста,
някъде наблизо беше гарата.
Отлагам срещата и не подозирам,
че замахванията съвпадат,
замахванията подуват мозъка
със милиметри някакви от колчетата –
метафизична светофарна алгебра.

Изпратиха ме в някаква Америка…
Първо беше Южна,
ето Океан – и Северна.
5:21
Време е конете и говедата
да се прибират. Ето огъня
вече е запален и семейството
суши душите си,
топли се дори навън пространството,
широкото пространство разсъблечено
в каньоните. Гледам гардеробите
във къщата на десет хиляди поне
километъра – толкова наблизо само
лявата ръка стои.
Стари, тежки гардероби, със лица по тях,
пълни с камъни, тресавища и папрати.
Има ли какво да правя повече
Има ли какво да правим повече
Къщата се срива наполовина,
Балканът още ѝ опъва корените –
другата половина се разкъсаха,
разкъса се и дроб, сърце и патетизъм
(радиоточката отдавна е посечена).

Не беше ясно има ли
Не беше ясно заради
Час на смъртта – 5:21.

 

КЪСИТЕ КРАКА НА БИТИЕТО

Приятели,
вие се превърнахте в плакати по стените,
издигнати над бюрата ни,
известия и съобщения, пръснати в краката ни

(животът е сянка
животът е песен)

те осъдиха строго
те изпратиха съболезнователни телеграми
ние правим резервации за Париж и за Флоренция

евтино пътуване, казино-свят-сбогуване
евтина риза върху скъп приятелски гръб
белите петна са илюзорни – чиста кръв

главата на Пинокио е земното кълбо
духовете чакат на носа му

на кълбо.

 

Той обича много да играе на пианото,
зараства по клавишите, разкъсва между паузите,
обратно излетял при развилнялата се публика
го гледа корморана, нарисуван от дечицата.

Той му прави знаци със болнавите си лакти,
някакви измъчени, наивни имитации,
птицата говори с отрезвяващо вглъбяване,
в очите ѝ проблясват седемнайсет от печатите.

„Върни ми ги, крадецо, върни ми ги, чудовище,
върни ми малко снимки и някои от сандъците,
които не преставаш да разглеждаш наобратно,
които не отключваш, когато са отключени”.

Той се колебае, но концертът продължава,
всички звуци стават част от светло ежедневие,
той е без приятели, няма и слушатели –
само с корморана в развилнялата се публика.

Дечицата ги няма, но печатите им светят,
някаква си птица се нахвърля на оркестъра,
лъкът на цигуларя я пробожда под опашката –
златните ѝ курешки застиват във пространството.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments