Ивайло Василев – Кафе

Животът е нашата сянка, превърнала се в безплътен образ, който ни преследва. Ежедневието ни кара да си мислим, че сме намерили сигурно място и времето е спряло. Всичко се разпада и тишината е единствената ни компания.  Жадуваме да избягаме от самотата, докато намерим покой с някого в новият разказ на Ивайло Василев. 

Александър Арнаудов 

 

Кафе

Първите часове на Декември дойдоха с упорит студен дъжд. Подобно на безкрайна маслена картина очертанията на града се сливат под воала на непрестанния валеж. Облаците са притиснали с унилата си тежест сивите бетонови сгради и като че ли всеки момент ще рухнат върху тях. Докато чакам в колата си на светофара се замислям, че дни като този са се родили просто за да отминат. Какво хубаво можеше да се появи от тези студени и мокри часове. Поглеждам хората в колите около мен и прочитам в израженията им желание вече да са си вкъщи на топло при семействата, приятелите си или както при мен – в комфортната тишина на уединението.
Червената светлина на светофара се е превърнала от идеален кръг в размазан облак под призмата на есенния дъжд. А той безмилостно бие по предното стъкло, тежките капки се превръщат в бързи струи, които го набраздяват така както самотата набраздява сърцето ми ден след ден. Веднъж на три секунди чистачките минават и изчистват струите от стъклото, макар и само за миг. Така чашите с алкохол за кратко чистят и браздите от сърцето ми вечер. Светва зелено.
Пристигам на работа точно единадесет минути след 8:30 и точно две преди да дойде шефът. Поздравявам го учтиво, а от главата ми издайнически падат все още студени капки. Симулирам малко работа, добър съм в това. Все пак от тридесет години симулирам живот. Половин час по-късно вече имам моралното право да стана да си направя кафе. Жадувам го от както съм станал. Приятелят ми Иван от Кредитния отдел изпреварва събитията, като ме издърпва почти насилствено от мястото ми в посока кафе машината. Там са се наредили поне десет човека, чакащи ритуално с празни чаши в ръка. Машината се дави и трещи, като че ли всеки момент ще направи последното си кафе и ще замлъкне завинаги. Иван ме спира с опакото на ръката върху гърдите ми.
– Тук ще чакаме ред до утре. Дай да идем отсреща до магазина за кафе. Без това там е сто пъти по-хубаво. Вземи си палтото, че вали.
– Айде бе, вали ли наистина? – иронично подхвърлям след него.
Пред входа на банката Иван се спира да приказва с някакъв шеф. Учудвам се как може да е толкова контактен, сигурно бързо ще направи кариера тук, не като мен да стои шест години на една позиция. Пристъпвам от крак на крак на два метра от тях, докато си говорят някакви безсмислици и честно казано се чувствам изключително некомфортно. Както винаги сред хора.
Влизам през вратата и ме посреща силния гостоприемен аромат на прясно смляно кафе. Изключвам зрението си докато правя петте крачки до касата. Включвам го и застивам вкаменен на място. Отсреща си ти.
Не съм виждал толкова живи очи досега. Не съм виждал и толкова пленяваща усмивка. Косата ти е много къдрава и събрана небрежно отзад където е вързана карираната престилка. Един кичур е избягал от там и пада свободно на лицето ти. Ти го прибираш инстинктивно зад ухото ти, но той пак изскача напред като любопитно дете, което иска да ме разгледа добре. Ти го оставяш да прави каквото си иска, а той леко се поклаща немирно пред красивите ти кафяви очи.
– Добро утро! – ми казваш и в този момент се усещам, че го повтаряш за трети път.
– Добро утро – погледът ми се стрелка към табелката върху карираната престилка – Добро утро, Стелияна!
Учудвам се от смелостта и дори нахалството си. Усещам, че рязко се изчервявам. Ти се засмиваш. Боже, колко ослепителна усмивка. Колко бели подредени зъби.
– Предпочитам Стела! – гласът ти е леко писклив, като на малко момиче, превъзбудено от играта на въже. – Вероятно не сте дошъл само за да се запознаем.
Отново се усмихваш широко и аз вече усещам, че краката ми омекват леко.
– А защо не?! Мисля, че си заслужава.
Не мога да повярвам, че аз казах това. Думите сами се изплъзнаха от устата ми, а засилващата се руменина по лицето ми подсказва, че думите ми са учудили дори самия мен.
– Тогава е редно да чуя и твоето име. – минаваш на ти и подсъзнателно признавам, че вече си моя господарка и съм готов на всичко за теб. А е минала само около минута, откакто те видях за първи път.
– Юлиян. На кратко Юли.
– Роден си през Юли, нали?
– Откъде знаеш?!
– Наскоро четох статия, че близо 80% от хората носещи имената Юлиян и Юлияна са родени през Юли. Близко до ума, всъщност.
Каква умница, помислям си очарован.
– Ще ми направиш ли едно кафе, Стела?
– Едно засега – изстрелваш ти и ме поглеждаш през непослушния кичур, докато вече го приготвяш. Вече знам, че ще изпия много кафета с удоволствие.
***
– Кога свършваш работа? – питам на петия ден, когато вече си поръчвам юбилейното десето кафе при теб. Вече зная толкова неща за теб. Зная, че си от Габрово, че учиш задочно тук, че живееш на квартира наблизо и още доста неща, които ще помня винаги като декемврийски ден.
– В седем, ще ме вземеш, нали? – намигаш ми, а моите крака пак омекват.
– Сигурно е, че ще те взема, но не и че ще те върна! – отвръщам и ти ми подаряващ отново прекрасната си широка усмивка.
Навън все така вали и е студено, но не ми прави впечатление. Есента е приятна тази година. Като по поръчка вечерта е прекрасна, дъждът отдавна е спрял, а времето се е затоплило. Може би вече е към 11 часа вечерта, улицата е пуста. Вървим близо и от време на време усещам как якето ти леко опира в моето. Ти ми разказваш как искаш да отидеш поне за малко на хуманитарна мисия в Африка, а аз ти говоря за прекрасната къща на село на брега на язовира, която наследих наскоро и за плановете ми да заживея там. Ти ми казваш, че звучи като мечта от приказките, гледаш земята и си играеш с онзи кичур коса. Неволно те прегръщам, ти се сгушваш в мен и ме поглеждащ в очите. Вече си моя.
***
Събота е, не бързаме да ставаме. Пуснала си на лаптопа си новата си любима песен. Слушаме я за петнадесети път, но е толкова хубава, че не ни писва. Целуваме се, гледаме през прозореца първия сняг и после пак се целуваме дълго. По някое време ти ставаш и правиш кафе. Из целия апартамент се понася вълшебния му аромат. Замислям се, че не съм пил алкохол от почти месец. Ново, много чакано и ефирно опиянение заема вечерите ми. Ти можеш да ме измъкнеш от дупката, зная това. Влизаш в стаята, облечена само с моя тениска, под която мога да усетя всяка извивка на тялото ти. Носиш две пълни чаши, от които се вие благоухаен дим. Оставяме ги на раклата над леглото. Аз те придърпвам отново при мен, а кафето изстива.
– Къщата ти има ли тераса? – питаш ме ти.
– Да, брегът е полегат и точно над него е терасата на втория етаж. Там можем да пием кафе сутрин.
– А защо не в леглото? – питаш ти и ми се смееш в лицето с тази детски чиста усмивка.
– Добре, ще преместя леглото на терасата, за да сме доволни и двамата! – казвам с усмивка, а ти прихваш в смях с лице, заровено в чаршафите.
– Обичам те! – казвам го непринудено, непланирано.
– Ти си едно лудо юлско момче. – ми казваш все още смеейки се и се хвърляш отгоре ми.
Думите ми остават да витаят във въздуха.

***
Новата година ни носи много сняг и няколко непредвидени неработни дни. Постоянно сме заедно. Усещам как те обичам всеки ден все повече и повече. Седим вечер, ти си легнала в скута ми със затворени очи, а аз те галя по лицето.
– Толкова време те чаках. – казвам тихо, почти без глас.
– Стига с тия силни думи, Юли. – след кратко мълчание казваш ти. – Наслаждавай се на времето ни.
Усещам горчивина. Искам да чуя нещо подобно и от теб. Нима не ме обичаш и ти. Толкова ни е хубаво заедно, като че ли сме създадени един за друг. Ти ми казваш, че ръцете ми са създадени за да те прегръщат и докосват. И наистина, така добре приляга слабото ти стегнато тяло на прегръдката ми. Като че ли се скриваш в мен, но мога ли аз да те скрият от всичко лошо в света? Мога ли да те скрия от лошото в мен?
Стоим така с часове, главата ти на скута ми, ръцете ми, галещи косите ти. Говорим си, после мълчим. Струва ми се, че си замислена и витаеш някъде другаде. Питам те, но ти казваш, че всичко е наред. За какво ли мислиш?
***
– Юли, моля те. – чувам в слушалката. – Знам, че не сме се виждали от няколко дни, но наистина имам много да уча. Обещавам ти, ще ти се реванширам като минат изпитите.
Самотно ми е, празно ми е. Не можеш ли да дойдеш да учиш тук при мен? Нима ще ти преча?! Просто ще стоя и ще те гледам, ти си толкова красива, стига ми само да си тук и да те виждам. Не искам нищо повече. Но по телефона просто се съгласявам с теб и оставям всички тези мисли само за себе си. Имам чувството, че съм на заден план. Правя всичко, което е по силите ми за теб, а като че ли ти не го виждаш. Да, ти си толкова очарователна, имаш много обожатели и в университета, а и в магазина. Виждал съм ги, как стоят при теб повече от необходимото. Ти им се усмихваш, от любезност, разбира се. Сигурен съм.
Опитвам се да махна тези глупави мисли от главата си. Наливам си едно малко за да се разсея от тях. После още едно.
***
Вече почти всяка вечер си при мен. Убедих те, че можеш да учиш и тук. Не те притеснявам. Не те занимавам с нищо. Виждам колко си напрегната. Сигурно не ти е лесно, работиш и учиш едновременно, на мен не ми се е налагало никога да ги съвместявам. Връщаш се уморена от работа и започваш да четеш. Искам да те скрия в прегръдките си, да те целувам, да правим любов, да си говорим. Но ти си винаги заета и не го правя.
А как обичам да те посрещам от работа. Обожавам да те посрещам. Заравям лице в непокорните ти къдрави коси и поемам живителния аромат на кафе от тях. Затварям очи и си представям, че и ти ме обичаш така. Вече няколко месеца мириса на кафе обитава апартамента ми. Той е като теб – сладък, горчив, възбуждащ, пристрастяващ. Поемам с пълни гърди от него и му се наслаждавам. Но искам повече и повече. А с всяка следваща доза потръпвам с изострени сетива. Нима съм зависим? Отново.
***
Когато те няма съм друг. Или може би когато си при мен съм друг. При всички положения ме е страх от самотата. Търся те постоянно. Пращам ти съобщения, не спирам да си гледам телефона, чакайки отговор от теб. Представям си как би реагирала при всяко мое действие, действам така, както бих го правил, ако ти си тук. Но все по-често те няма. Както тази вечер. Навън си с някакви приятелки. Каза ми, че може да дойдеш след това у нас, но не ми се вярва. Гледам с празни очи през прозореца отиващата си зима и мисля за теб. И пия.
А ако те загубя? Това, което чаках толкова дълго. Това, което докосвам и дори реално държа в ръцете си. Неминуемо ли всичко красиво има своя край. Усещах ли края на нашата зима? Най-топлата зима в живота ми. Изпивам последните глътки вино директно от бутилката и отпускам глава на замъгленото стъкло. Пред блока спира кола, излиза мъж и галантно отваря вратата на момиче, което бързо се измъква от там и влиза във входа ми. Глутница улични кучета се спречкват шумно за подхвърлени от възрастна жена шепа кокали. Решавам да отида до магазина за още една бутилка вино. Наясно ми е, че не трябва да пия повече, но самоконтрола ми не е на нужното ниво.
В този момент входната врата на апартамента се отваря. Изтръпвам. Нима момичето слязло от колата на онзи мъж е Стела? Лавина от чувства ме облива. Ярост, тъга, разочарование и най-вече обида разяждат тялото ми отвътре само за няколко секунди. Стоя неподвижен в средата на стаята, все още държащ празна бутилка от вино в ръка. Стела влиза в стаята и се сепва.
– Кой беше този? – изсъсквам.
– Знаех си, че е грешка да идвам тук.
– Кажи ми кой беш този?
– Юли, пил си. Нищо не се е случило. Най-обикновен приятел. Утре ще ти обясня всичко на спокойствие. А сега си отивам в квартирата.
– Никъде няма да ходиш! Дължиш ми обяснение.
– Нищо не ти дължа. Пусни ме. Отивам си.
– При оня ли ще ходиш? Кучка! Какво не ти давам?
– Прекали.
След тези думи Стела ми удря шамар. Така ли ми се отплаща за цялата тази любов. Унижението ме заслепява. Безумна ярост нахлува в главата ми и губя всякакъв разум. Дори не разбирам как ръката ми се стоварва върху красивото й лице. Следващите минути са като размита картина в паметта ми. Като безкрайна маслена картина, но размита не от дъжд, а от сълзи. Нейните и моите.
***
Неделя е, а не ми вдигаш телефона вече втори ден. Мразя се. Вероятно и ти ме мразиш. А това ме кара да се мразя многократно повече. Пиша ти вече десето съобщение, с което се извинявам. Облечен съм в безсилие, ям и пия безсилие, дишам безсилие.
“Стела, вдигни ми, имам нужда от теб!”
“Изхвърлих всички бутилки алкохол от къщи.”
“Ще бъда друг човек, това никога повече няма да се повтори.”
Пиша ти преди да си легна. Не спя цяла нощ, за да чакам отговор. Не го получавам, нямам търпение да дойде сутринта да ида до магазина за кафе за да те видя. Отивам още преди работа, но там има друго момиче. Казва, че не знае нищо за теб. Смее ми се. Усещам как ми се подиграва. Питам я пак, а тя пак се смее и казва, че си няма идея коя е Стелияна. Нахвърлям й се от яд, а случайно влезли хора ме хващат и изхвърлят навън. Губя контрол, Стела.
***
“Къде си? Моля те, обади ми се, не ме мъчи повече? Никога не съм обичал нещо повече от теб!” Недоставено съобщение. Звъня. Няма връзка с този номер.
– Здравей, Гери! – звъня на най-добрата ти приятелка. – Юлиян съм, приятеля на Стела. Не мога да се… Да, така стана. Да, знам, че е нещо ужасно… Тя е добре, нали? …как така да не я търся повече?! Гери, кажи й, че… Гери… Гергана!
Не. Не мога да приема това. Звъня отново.

***
На вратата се звъни. Малко е късно, но ставам и отварям. Двама полицаи.
– Юлиян Йорданов?
– Аз съм.
– Познавате Стелияна Георгиева, нали така?
– Да, приятелката ми. – въодушевено отговарям, но в миг ме изпълва силно притеснение. – Случило ли се е нещо?
– Случило се е това, че Ви е издадена ограничителна заповед да не я доближавате на по-малко от сто метра.
Дават ми лист хартия и ме карат да се подпиша на друг. Правя това машинално, не мога да повярвам. Край ли е това. Свличам се на пода в коридора и заплаквам. Не съм плакал от дете, а сега не мога да се спра. Като че ли усещам по ръцете си косите ти, нежната ти кожа и топлите ти устни. Като че ли аромата на кафе удря силно обонянието ми. Толкова силно, че падам на земята и започвам да ридая още по-силно.
– Обичам те, аз наистина те обичам – шепна през сълзи, но теб те няма да чуеш риданието ми.

***
– Йорданов, какво значи, че напускаш? – ми крещи шефа в лицето. Вони на кафе, едва се сдържам да не го ударя.
– Не се чувствам комфортно в работната среда.
– Конфликт ли имаш с някой? По-добра работа ли ти предложиха?
– Не, нямам други предложения за работа. Просто малко ще почина.
Затварям вратата на кабинета му зад себе си и се озовавам в залата, където прекарах последните си шест години в банката. Миризмата ме обгръща и ме отвращава. Почти всеки е сложил на бюрото си чаша с кафе и силния му мирис ме блъска в носа. Бързам да изляза навън спирайки дъха си. Излизам на улицата и поемам дълбоко чист въздух. Поглеждам напред, там вече няма магазин за кафе, а нещо друго. Отдъхвам си, качвам се на колата и поемам към къщата на село.
***
Близо година всяка сутрин се будя с тази гледка. Излизам на балкона и гледам малкия хълм пред мен. На четири метра под мен е спокойната вода на язовира. Поемам чист въздух и влизам вкъщи. Сега е началото на март и пролетта съвсем леко напомня за своето скорошно пристигане. Слънцето се прокрадва през прокъсаните като надеждите ми облаци и пуска по някой топъл лъч върху тихата вода. Сядам до кухненската маса пред две чаши кафе. След малко зад мен минаваш ти и сядаш на съседния стол, протягаш длан и я поставяш пред мен на масата.
– Сега знам, че всичко е било, за да те имам. – казвам тихо, гледайки те в красивите кафяви очи с непослушния кичур пред тях.
Посягам да сложа дланта си върху твоята, но тя минава през безплътния образ и ляга върху дървената маса.
Усмихвам се и отпивам първата глътка кафе за деня.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments