Мона Стоянова-Хатиб – Декември

Сърцето е гробище, което пази всички спомени от живота. Когато вече ни няма, се издигаме до птиците и се крием в мъглата на небето. Представяме ви поетичния дебют на Мона Стоянова-Хатиб на електронните страници на списание „Нова асоциална поезия“.

Александър Арнаудов 

 

Сини очи 

не сте ми студени
не сте ми страшни
добре че ви има
когато мен ме няма

 

Прочетох и света

не пропуснах нито един ред
не пропуснах да прочета
и цигарите оставени в пепелника
не пропуснах да прочета и остатъците
от кафето в чашата
ръцете които са я държали

какво да правя със себе си
когато изпратя този човек

 

Задушница

сърцето е гробище
артериите са паметни плочи
помня те всеки ден

 

Небе

нищо не може да видиш
от мъглата пред мен
издигаш ме до птиците

 

Грях

нощта е дърво
вместо ябълки
ще си набера звезди

 

*
добре че са приказките
да вярваме че болката е временна
ноември чака декември

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments