Петър Канев – Асоциална поезия

Предоставям на вашето внимание подбор от прастари мои стихове от два периода – 1987-1993 г. и 1997-2000 г. – свидетелства за съществуването на едно отминало хилядолетие. Трудно ми е да оценя какво представляват те всъщност, тъй като са до неистовост асоциални. Доказателство за тази им особеност е може би това, че никога не са били публиквани (почти) никъде, тъй като отказвах да махна от тях, която и да било дума или знак или каквото и да било от онези неща, които очевидно смущаваха читателите им – и то (почти) всички – поради крайно недисциплинирания и нелюбезен похват да не спазвам очакваното и конвенционалното – нито рима, нито безримие, нито жанрове, нито стилове, нито ритмика, нито безритмие, нито граматика, нито правопис, нито правоговор, нито редактиране на грешките, нито градация, нито поанта, нито естетика, нито здрав разум, нито логика, нито безсмислие, нито смисъл, нито нонсенс, нито каквото и да било нещо, което не идва и не е дошло право и директно от сърцето ми – или поне от нощното небе. Един пример от далечната 1987 г. – когато за пръв път занесох стихотворението “Есен” в редакцията на тогавашното списание на Комсомола “Родна реч” – и ми казаха – пускаме го, но има грешка, поправи последните думи от “преди да умре” на “преди да умрем” – и готово – а иначе няма рима, и няма смисъл. Абе, джанъм, не виждаш ли, че не искам да кажа “преди ние да умрем”, а “преди да умре кръвта ни” – кръвта говори – тя ни вика, да се докоснем, преди да е умряла, не разбираш ли, че това е съвсем друго – преди да умре кръвта ни е нещо съвсем различно… а това, че само в края няма рима има смисъл – то е нещо като многоточие – многоточие на езика на римите е накрая веднъж да няма рима. И точно за това – за да натърти, че преди да умре кръвта ни е нещо много различно – нещо много по-различно от обичайно очакваното – защо – защото – нещо важно е да не умира кръвта ни – толкова ли не разбира?! Но не. Не разбира. И знам защо. Умряла е кръвта му – затова. Вземам си машинописните странички и се прибирам вкъщи. И така. Публикувани стихове – ниенто, нула, зиро. А ако дори и любезните редактори на Нова асоциална поезия също не ги публикуват, това за мен ще е поредното доказателство, че съм слаб социален актьор и направо съм се олял с асоциалността.
Тези стихоподобни творения са от два периода, в които ясно се открояват два различни маниера и вкусове на писане, които за любителите на етикетите и на подредените шишенца условно мога да назова – нещо-като-неосюрреализъм (но не пост- защото не съм прост!) и търсен наивизъм. В първия период от 1990-1993 г. писането ми се колебае в търсене да намеря израза на това, което ми извира от вътре – и не е още окончателно и с ясно лице – усеща се влиянието на нещата, от които съм бил силно запленен в този момент – през 1990 – бях страшен фен на символизма на Яворов, Дебелянов и Гео Милев, на текстовете на Аквариум, на картините на Дали и особено на лекциите “Въведение в психоанализата” на Фройд, които току що бях прочел. В този момент изобщо не бях чел сюрреалистична поезия, дори не съм сигурен дали съм знаел, че има такава изобщо – нямаше от къде. Така че моето автоматично писане се е пръкнало съвсем самостоятелно и без никакви подражания на нещо. Целта ми беше съвсем несоциална – да извлека от дълбините на подсъзнанието си – без никаква цензура! или обработка – образите и думите, които напират отвътре дълбоко в сърцето на света на сънищата, страховете, вълненията и желанията ми – най-живите странни твари от най-дълбокото ниво. Нищо не съм нагласял – записвах под диктовка – точно каквото изникваше и изплуваше от неразбираемото. В това число не съм нагласял и римите – думите просто ми идваха така – римувани – лошо римувани, сбъркано римувани, или пък – неримувани – с ритъм, със сбъркан ритъм, с неточен ритъм или пък съвсем без ритъм – и ни в клин ни в ръкав направо преминаващи в друга стъпка или пък директно в проза. Нещо като бълнуване-бленуване-бълнуване. През 1992 на Иракли четях едновременно Рембо и Кастанеда и слушах Дед кен денс и Мишън – аз лично усещам тяхното влияние в текстовете си. През 1993 г. вече бях прочел и сборникът “Френски поети сюрреалисти” на Гачев – а това беше в ерата на Туин Пийкс, на Аризонска мечта и на Дорс. Тук някъде вече се усеща и назряващото желание да чистя думи и образи и стремежът ми да достигна семплата чистота на наивизма – но не защото съм си поставял някакви естестически задачи – а просто защото ми се щеше да звуча истински – а аз всъщност съм си наивист – но не като стилови предпочитания – а като наивност на сърцето – дори след всички отрови, охлузвания и наранявания – то, глупавото зайченце – си е все още все така наивно. И през 1997 г. точно преди сватбата реших да го покажа зайчето в цялата му наивна голота – глупавичките му детински радости, игривост, тъга, чувства и мисли. Причината беше, че тези стихове имаха само един адресат и никой друг – Ради, любовта на заешкото сърчице. И така стигнах до асоциалния ми стил на писане от онова време, който все още най-много си харесвам, но не мога да пиша вече така – зайчето поумня от лоши и болящи рани и се превърна в прастар-псевдо-мъдър-заек-философ – с много клепнало ляво ухо и окъсани мустаци. Последните текстове от зората на новото хилядолетие вече бележат раждането от нищото на онзи стил на писане, който е характерен и за сегашните ми писания. Хубавото – макар че са до крайност частни – станали са с нещо и публични – щом публиката ги харесва. Лошото – станали са явно и по-социални – щом ги публикуват – на страниците – на Нова асоциална поезия.
И накрая – понеже истината ще ни направи свободни, а пък аз искам да съм свободен, за да имам избори, за да мога да избера да обичам – и да се шегувам – в интерес на истината – “Есен” е за Николина, първото момиче, в което се влюбих до уши на 15, “Сътворението” и “Черно” са за Моника – първата ми голяма приятелка жена, “Утеха” и “Жажда за нежност” са за Виолина, която ме запозна с Ради – и от “Малката светла точка” – досега всичко е за и заради Ради. Четири от тези текстове бяха публикувани приживе, преди да умре ХХ век – “Моята вечер” (окепазена до неузнаваемост в “Златоградски вестник”), “Влизане”, “Актиния” и “Нощ” в брой на “Литературен форум”, който представяше авторите от клуб Идиот (в деня, когато вестникът излезе, мивката в банята ни се счупи, а Жан Виденов си подаде оставката). Годините 1988, 1989 и 1994 липсват в тази хронология, защото по онова време пишех не стихове, а песни, които създавахме заедно с моя приятел Ники Ангелов и които може би също ще публикувам някога, макар че моите текстове в сравнение с прекрасната музика на Ники направо нищо не струват и не знам дали си заслужава да се представят, ако не може да се чуе мелодията. “Градът” също започна като песен, но завърши в бял стих – в памет за трима мъртви приятели – Мишо, Пешо и Бато. “Градът” впрочем излезе и в Лит. форум през 1999 г., но само защото му бях поставил атрактивното заглавие “Антиматакиев”. Впрочем излезе под името Петък Канев, но не поради любовта ми към псевдонимите, а поради печатна грешка. Малко по-късно се появи и “Лъчезарната лоза”, подготвяна за спонсорираното (вероятно) от трафиканти на оръжие списание “Аудитория”, което не просъществува, та вместо на хартия лозата излезе в електронен вариант на сайта “Мухозоли”. Това е всичкото социално-приемливо, което навремето някога някъде съм публикувал. Останалото е явно или асоциално, или пък… отвъд.

П. К. 2018 г.

 

ЧАСТ 1 – 1987 – 1993

 

ЕСЕН

Есен е. Спуска се долу небето,
сухи, оловни мъгли ни тежат.
Някъде стене увяхнало цвете,
стенат дървета, в смола и в кръв.
И се превиват от болка тревите,
нижат се долу последни листа,
всичко изсъхва и дъжд ту се сипе,
ту от студа вкочанава калта,
ту избледняват прокажени нощи,
ту в кръв се давят съсирени дни,
мъртви листа капят още, и още
ронят дърветата мъртви сълзи.
Сутрин сланата страдание жъне,
вечер се гърчат мъртви пчели.
Всичко изсъхва, студът ще изпъне
голите клони в метални венци.
Ние ще тръгнем в умрялата шума,
без да разбираме накъде
и ще ни вика, изтекла кръвта ни
да се докоснем, преди да умре…

(София, Южен парк, 1987 г.)

 

1. ЕРОС

(сътворението)

А мидата желае водорасли
и октоподът – дупка или кофа
и пъпката желае да порастне,
а мозъкът ни – чисто нова строфа.
Ти казваш, че желаеш мандарини,
че кожата ти не е изгоряла,
ти търсиш жълти портокали в скрина,
ти палиш огън в старата камина
и тази нощ в разкършен студ си спала
и тази нощ бадемите си крала
и скиташ като в погребална зала
на брака скършен в тайната решетка
и тази нощ пижамата е клетка…

Медузата желае бавен прилив,
актиниите – малки сладки рибки,
а ти желаеш до гръдта ти жилест
овчар да шепне: „Колко те обичам!“
А ти желаеш ябълка студена
и в нощ и в ден да свети като слънце,
горчиво грозде, ягода зелена,
малини, тръни и строшени грънци.
А ти желаеш градове и птици,
и планини, морета и маймуни,
а ти желаеш разкривени скици
и голите тела по пясъчните дюни.
А ти желаеш нежни слепи устни –
море от рози алено-порочни
и тръни в дива неприветна пустош
и боси глезени върху студени плочки,
звездите в тъмнината разпиляни,
мъже с бради, подвикващи закани
и голи колена в свръх-черни нощи.
Да бъдеш главатарка в диво стадо –
бои, разляти върху кадастрона,
желаеш от страстта, която крадох,
хубота, заедно с бивните на слона…

Рибарите желаят прясна глина,
а чайките – мъжествени соколи;
и ти желаеш театър или кино,
харем желаеш от пирати голи
и твои роби в блудното казино
да разиграват ерогенни роли.
А ти желаеш бясна репликация
и ДНК на бременната клетка
и ти желаеш като цяла нация
след тебе да върви марионетка –
и ти желаеш между двата крака
да вкараш нещо – топличко и твърдо.
И ти желаеш да пристигне влакът –
с очи от него дядо ти да мърда…

Да, ти желаеш! Любовта е слънце,
което ще огрее твоето тяло!
Любовници желаеш – малко трънче
да се забие цялото в гръдтта ти,
да те облее Михаил в свръх-бяло,
да подаде Христос към теб ръка
и ангел да простреля теб с лъка си
в най-ерогенната ти зона в таза,
да дойде Любовта като река
на пролетта в неистови цветя
и да потъне цяла в твоята ваза,
влетяла там разискрена искра
омразата на клада да изгаря –
да никнат блянове-мъже в пожара
и милиарди пъти да се жениш,
Да, ти желаеш, ти
желаеш … вълната –

вълната-пени-с-е –

вълната-пени-с-е –
членовете
сме
на боже сътворение
членове сме
на мъже!
Яйцата раждат птици
Птиците – полети
Семената раждат яйца
семенниците – яйчници –
заложени са в нашите гени
талии на момичета,
заложени са в нашите ганеталии момичета
Членовете ни раждат деца!
Срамни ли са членовете ни?
и ние всички влагали-ще-сме
в душата ти прекрасното
и ние всички влагалище сме
в душата ти прекрасно –
Клиторът ражда Любов!
Устните раждат плода!
Срамни ли са устните ти?
Хора, от кога стана грях
Сътворението?!

(мокър)

Съблечен, гол, като рубинов блясък
стоя като надгробна пещера
и статуи се срутват като пясък
там в моята брилянтена уста.
И пленници на сол като в камина
печат очите си в студена плът,
една добре оформена актиния
прораства в моята неспокойна гръд :

– а няма нито капка нежност
сред тези бездни на сърцето …

И аз обръщам своите сухи устни
и милвам с тях отровната ти сол
и чакам да докосна с тях гръдта ти,
в съня си, разкривен от зъбобол.

Донесох трон от миди и корали,
от мрамор пурпурен и абанос,
донесох наметало от калмари,
а вън те чака триумфален мост.

Когато котвата се спусне долу,
обождайки гръдта на полумрака,
потъвайки, очите си избола,
забила се във въглен леден пясък,
аз ще се върна весело-прогизнал,
и с прилепи, и с призраци в главата,
затворени сред дворцовата призма,
на тайнствени магьосници в брадата.
И ще се спре невинната русалка,
преди да я превърна на мехурче,
и ще се върне – стенеща и жалка –
в ръцете на удавен жалък турчин,
а аз ще хвана феса му раздърпан
и ще го сложа на гръдта ти сладка
и люспите й бавно ще издърпвам,
ще смуча захарта в усмивка кратка –
и ще се върна в хиляди брилянти,
погълнал цялото море изящно
и в сушата ще лея диаманти,
звънтейки по трасето й ръждясало
с ръждясала раздърпана окова,
когато котвата се спусне долу,
когато вечерта остане гола…
Гръдта ти е прозрачно огледало –
аз искам с гъбата на своите устни
да го измия нежно и изцяло.
И ако видиш като дървен нож
към теб да идва нещо непонятно –
о, моля те, клекни и целуни
главата му, но с нежност необятна!
И вместо отвращение – любов
аз искам да струи като от душ
от твоите очи, и твоят нос
аз искам като птица да трепти
и да потънем двамата в червена вана.
И нека да целувам твоите устни –
и срамните, и не дотам свенливите,
и нека изгорим от плътски чувства –
и в страшните, и в огнено-красивите!…

Това е само сън – не се извръщай!

 

2. ТАНАТОС

(актиния)

Събуждам се и зъбите окопват,
напускайки езика ми разпран,
а бисери валят прозрачни, сладки
и бият ме с отблясъка си ням.

Актиния си ти като гръдта ми
и дебнеш ме в омайна красота
и щом усетиш риба да целуне
отблясъка ти, в сладки пипала
я сграбчваш и поглъщаш в своите
бездни.
Море си ти в забулена тъма,
където чезнат световете земни
и гасне всяка заблудила се звезда.

(нощ)

Съскат в съня си студени сияния,
сини синигери в рая са скрити,
синя умора сияе разкъсана
и се разстила в сърцата разбити.
Спят зад синчеца станьолни страдания,
прилепи сини безшумно излитат
и се преплитат в смъртта си навъсена
и прибледнели в съня си се скитат.

Сякаш се сипят студени проклятия
и се слоят на съдбата в стомаха,
стелят се страшни сковани разпятия,
спящи, разплути, сияйни домати.

Ляга разплутата прах недовършена,
скучно-размекната, слабо-сияеща,
и се стреми към върбата нощта –

Нощта е черен похлупак
и скреж по сивите стъкла
застива в снежно-бели форми;
Градът прелива в тежък мрак,
тече от чашата -луна,
по хлъзгавите й акорди.

Пияни сме от черен цвят,
от смърт и смехове мъртвешки,
от разговори. Жалък прах
е целият пропаднал свят
в кошмарите на глад човешки;
И изтерзан и хладен страх
в зелена скреж, стъкла, луна –
утайка са сред пламнал мрак
в гранитна чаша на нощта,
Грях, ужас – знак в смъртта вековна,
на болните души в леда,
на този град и катакомба,
на този мъртъв бог властта,
гнева на жаждата му злобна
и на студа кръвта в нощта,
съня в сънувания зрак…

Смъртта е черен похлупак
(дан нем)

(самота)

Щом бил е животът ти миг –
той е вечност,
щом вечност е – значи е миг –
и толкова скръбно, и толкова
крайнопогрешно
ще бъде да вбиеш в сърцето си хладния щик.
Където да стъпя – трева ще порасне без болка,
където да спра – ще катурна зелен небосвод,
а аз съм пак сам – и всичко е сълзи и болка,
и аз съм пак там, където изгрявам от юг.
Не вярвам на никой, защото и никой не вярва,
до мен самотата покрива със вестник снага
Тя – голият призрак, мечтаната радионежност,
светлинни вълни, телевизор, хладилник, луна
Аз – скръбно-завиващ глава в самодивската риза,
подобно на бяла, отдавна замряла вълна,
изхвърлила в пясъка ярко-червена скарида,
подобно червена, от кръв разранена сълза
Аз – топлата, здрава, затворена, ледена мида,
сервирана в соса от вечност, горчица и миг –
на нейната маса – предястие сочно-порочно
и предговор първи – към страшния, дивния ВИК-
….

(черно)

Промъквам се през завесите
Изстина гранитът на планината.
Мирисът на морето стана безразличен.
Колосална фигура стои пред чашата кафе.
Още присветват пламъци в колбата
Още се издига невидимият стълб в пясъка
– Напускам те,
майко!
Поеми в черната си пола
главата ми…

Сбогом, Созопол.
Последните вълни
се оттичат
СЕГА.

(София-Созопол, 1990)

 

ТОВА Е ПЛАЧЪТ МИ

(Ахил плаче)

Ахил плаче.
Защо плаче Ахил?
От яд озверял като бик?
Богоравният син на Атина?
В тази броня и в тази зима?
Дори без стон, без вик –
без рана или унижение,
без омраза и презрение
Ахил плаче.
Защо плаче Ахил?
Може би Ахил е педераст,
лудо влюбен в своя приятел,
може би сега в несвяст
той се мята побъркан и плаче.
Може би той – Ахил – е бил луд
още в божата страшна утроба –
Може би, за да внесе смут
в редиците стройни на Троя
Той плаче сега – без стон и без вик
Той плаче сега – не разярен като бик.
Само сълзи – нищо друго.

Но кой би повярвал, че Ахил е човек
и затуй плаче?
Та Ахил е бог! Ахил е богоравен!…
Ахил умеел да обича?
Ахил умеел да скърби?
Ахил имал сълзи?
Странно! Смешно! Невероятно!
А-а-а! Това! Сигурно това
е ахилесовата му пета –
плача!
Сълзи
в очите на Ахил –
може би?
Но щом Ахил е символ на жестокост
къде са нашите сълзи
и на какво сме символ ние?

(както преди)

Ако имах мисъл дълбока сто оки,
която тежи над безброй планини.
Ако имах пищен венец от смоци,
който да плаче — както преди
И ако имаше огън в небето,
ако не беше сърцето кристал,
ако достигах аз там, където
песни вековни Балканът е пял
Ако забравях с ръце нестинарски
аз да разровя горещата жар,
ако обичах ръцете ти малки
или воалът — тъй девствено-бял,
ако топеше се чувство безмерно
като в каторга в мойте гърди,
ако не падаше сянка вековна
и кръв от клони в мойте очи
Ако стоях и мечтаех безмерно –
трескав и тряскав в среднощен гръм,
ако се смеех сега лицемерно,
виждайки всеки кошмар като сън
Ако поне за минутка поспирах
и полудявах в този въртоп
аз бих дошъл там дето извира
изворът вечен на вечния Бог
аз бих те стигнал с вековния трясък
аз бих донесъл твойте гърди
и бих се влюбил в вълшебния блясък
и бих аз плакал — както преди…

Защото луди смехове.
Заприщиха се в моя двор,
защото моето сърце
е ангелският адски хор,
защото топлите звезди
отлитат като птиците на юг,
защото зимата лети
и приковава всичко в студ
Затова безмерна буца
спира в мойто гърло
и аз няма сила
ни за смях, ни за сълзи,
и аз ставам лавина
от замръзнали кърви
Вечна мъка се срина
в гръдта ми –
на върха на студа
аз съм първи !

В горите, в дън горите –
в онзи замък,
където всички са от векове заспали
аз влизам през вратата от лиани
и стъпвам тихо в балните им зали,
минавайки покрай онези Дон-Жуани
с дами
с разголени гърди
под светлината на звезди –
замръзнали сега като в разпятие –
статуии.

Горгоната не е била тук –
а всичко е камък
и сухо е — няма Вода, няма пламък,
няма дъжд, няма извор дори
ни море, нито езеро
Всеки спи –
Всеки извор е в мойте очи.
Всяка болка е трепетен дъжд.
Всяко чувство е бистро море
И аз чакам порой отведнъж
да облее в миг мойто сърце,
всеки камък на две да строши,
всеки лед да превърне във блян,
всеки извор в копнеж да струи,
да се пени в копнеж замечтан, да се пени
безкрай да се пени
да се пени
безкрай да се пени
Безкрай.

– и аз съм топлият стон на дете!
– аз съм топлият стон на дете!
– аз съм топлият стон на дете!

Пороят пада отведнъж,
Трева расте — душата плаче
Аз нямам сълзи, нямам печал
по лицето
Душата плаче — очите са сухи.

Бариера, паднала като стена,
като буца в мойто гърло. –
Аз сълзя без ни една сълза
и кървя, кървя — кървя без кърви.

– и аз съм топлият стон на дете!
– аз съм топлият стон на дете!

О, Бог, снежно-ален
прости ми сълзите ми
И туй, че ТОВА Е ПЛАЧЪТ МИ! …

– и аз съм топлият стон на дете!

Спящата красавица се събуди.

(Сливен, 1990)

 

ВЛИЗАНЕ

Вятърът като грапава ръкавица
гали съня на моята кожа,
Далечен хоризонт излита
извън всички подножия,
към нереално време и пространство,
кораби и делфини се сливат в
единно
същество,
изплуват в гирлянди от
водорасли,
мехури обвиват коси на
русалки,
времето се разтегля
като врящо злато
и валят огнени карамфили.
Очите ми се отлепят от
орбитите
и се търкулват по
зеления пясък
към хълбоците на луната,
която
скача като подплашено
куче в пастта на небето,
Кеглите на моята глава се
търкулват – и ето –
ореоли кълбят се в небето
като мрежа от бинтове
и нервните ми центрове
се посипват като
прашинки бенгалски огън
по плажа:

Аз влизам в дълбините.

(Нова Загора, 1991)

 

МОЛИТВА ЗА УБИТ ДЕЛФИН

Свободата зад решетките –
Сивотата в шаренията,
празнотата в любовта Ни
Самотата в целувките ни,
Студът в разискрения огън
Безличието в лицата ни
Самотността в самотата ни,
Милиардите светлинни години

разстояния помежду ни,
когато сме на само милиметър
разстояние
Бездушието в душите ни,
безплътността в плътта на
Безсилието в силите ни
Липсата на хора в хората,
Казармата извън казармената порта –

– мразя тази празна стая
Мразя този акварел без бои,
море без сол и водорасли,
убит делфин…

Проклинам!

(Варна, 1991 г.)

 

МОЯТА ПРИВЕЧЕР

Малка дева,
Поздравявам те!
Приземи се върху водно конче,
Моля те.
В ръцете ти – златни комари
И слънцето
– захожда.

Звездите над нея
венец образуват неземен,
И млечният път върху морския път
се извива.
Аз вечер бледнея и
Нощта ме очаква напразно –
Оставам пленен в прегръдките
вечерни –
хладни…

(Иракли, 1992 г.)

 

УТЕХА

С плоска лъжа
криво надничаш
в старата къща
на моята душа.
Подаваш ми глезен
Леден е в мрака
Трамвайна спирка –
Мъртвецът чака –
Двайсет стотинки –
и заминава –
В студа си гола,
самотни в храма
търсим луната
Мрак в твоя поглед :
къщичка стара,
прелитащ тир –
Палим утехата –
вестник догарящ
и пепелта му
бавно лети…
Оставаме сами
сред трамплинга на самотата,
обвити в собствената си самотност и обреченост
като с черни воали,
загърнали премръзнали беззащитни голи тела на нещастни животни.
Гледаме се. Това е. После скачаме в мрака и аз чувствам, и аз чувствам като луда заря великата Споделеност на Самотата и нещастието ни, преливащи в миг в тъга и възторг, а после в горда болка и безстрастна безнадеждност. Политаме в мрака сами. Тежестта е толкова голяма. Жестоко е да бъдеш вселена..(мисъл). А тялото ми на животно се рее в черното пространство и в тиха паника безнадеждно търси ръката ти в мрака…

 

НЯКОЙ

Пътеки.
Някой в тях се движи.
Без думи:
Той не парадира.
И даже няма да го видим,
той няма да остави диря,
Ще целуне най-самотния,
ще разплаче безсърдечния,
ще даде вода на жадния,
ще даде пари на бедния,
къща на бездомния,
късче хляб на гладния,
обич на циничния,
лек и радости на болния,
ще заслужи хляб и злато,
и безкрайна благодарност,
Ще плати за всичко свято
сред интриги и коварство,
Той ще заслужава много –
няма да поиска нищо,
Нищо няма да си вземе,
може само хляб и вино,
сирене или вода
и една детска усмивка,
на полянката с роса,
после бавно ще си тръгне,
без да изговори дума,
без назад да се обърне:
Той ще е заслужил всичко,
от което няма нужда…

 

ЖАЖДА ЗА НЕЖНОСТ

Когато богът на слънцето пратил окото си на тежко сражение със силите на пустинята и то не се завърнало на негово място пораснало ново – по-добро и по-силно. След тежка и продължителна битка, изтощено, но гордо, старото око се завърнало с победа, но когато разбрало, че мястото му е заето, почувствало се самотно и ненужно и заплакало.
От сълзите му се родили хората.

 

МАЛКАТА СВЕТЛА ТОЧКА

Обичам
малката светла точка
Къпя се в
малката светла точка
Целувам те в
малката светла точка
Танцувам с теб в
малката светла точка
Обичам те в
малката светла точка
(когато бях малко казах, че никога няма
да се еба, и това е вярно. Също така няма
да се чукам…Така че…)
Може ли да те любя в
малката светла точка?
Искаш ли да се любиш с мен в
малката светла точка?
Абе, хайде да се любим
в малката светла точка!…

: Отварям сърцето си за теб в
малката светла точка
Хайде, отвори сърцето си
за малката светла точка!…

 

ЧАСТ 2 – 1995-2000 г.

 

МАЛКА МОЛИТВА

Малко по-малко
светът става по-по
А къде е къде
и какво е какво?…

Дали
сега е сега,
щом нощес е креват,
дали смъртта е съдба,
ако въобще има свят
и ако въобще има свят?

И ако е за свят света
И ако е свят свят света
нека малко светлина
дойде до тази свиня,
наречена моя душа,
която мракът заля,
та да ви река сега
че сега е пак сега,
и любов е любовта,
а свободата – свобода.

 

РАП ПЛАНЕТА

Мао се издига, Че, че като сто слънца и сочи, Че, че всичко е завършено – призовани са в каналите на тайните радетелите на прогреса на регреса, окралите, швайните, победилите в Сочи природата, творци на модата Парижка пищна пишка на масоните, Зевс по бермудки на Бермудите отвлякъл е Европа по бикини от Бикините за групов акт с робите към Фолклендските гробове под барабаните на бармалеите Ционите-гестаповци дубайски дупе-зайци на тръмп-линк за парти-апартейд-ъпгрейт на Берия за Шел при Шел в Нигерия в Либерия с на мафията макароните, пираните рейганови ренгенови тежкоуранни рейнджъри на НАТО в клин в редиците на циците на редниците с курове и шмайзери чепати – в последната агония на половия орган на Европа с последни два мутирали картофа тикат Зевсовото НАТО – на ти! – на ти! – и от съюз съветски руски федерални ядрени закуски АЕЦ- Ну заяц – в хай-тек — бифтек рамстек суши суши с уши и гъби черни засмукани тръби с тръба в японската война на русите в търбусите американски викториански британски скрупули струпеи като блондинки с кокошинки в кюпа са и – бам!, – убити ветерани в конгреса в клубовете на самоубийците, където влизат колумбийците с торбите с кока и с кола и с шмайзери разстрелват всички срамни въшки по Европа в плътта на Франкенщайна, по фалоса на Зевса и в джоба на Айнщайна и заедно с циреи на ЦРУ на РПУ, на ГПУ и менгеме на КГБ в небесен бесен град Мосад там точно на червения площад в Китай в Шанхай с благословията – кръвта на изядени затворници сводници пенджапски буги-буди буди буби и играе монопол със светъл монопол от моно-пол катарски със стол във вашингтонския палат завързани със салса зарзават латино хунта зад петоъгълната пентаграмна пентагонна петолъчка се гъчкат царски в жлъчката на вавилонския сенат и с още много тям подобна гад тук там и долу сливат се – уха! – преплитат се, оплитат се, оливат се и вливат се в едно единствено говно от тъпо и бездушно естество, канално и бизсмислено и зло, размесено с бензина на Аллах.

1997

 

З А Р А Д И

1. Дано

Плувам когато нощта избледнее
когато звездата ми блее
в черния плат на нощта
Едно декорно движение
и свива завесата –
армагедеонски палавник
повива ме в нощта.

Искам пак, когато нощта изтлее…
Последно въгленче хрускам под устните
Целувка: Горчива целувка?
И сладостта на мед със захар
задавя се в гърлото по порите
И старите – ставите
на Пор, на Тор, на Хор окото
пее ми хорали.
В устите ни – орали.
Корали.

Стискам теб, когато нощта се излее
В дъжда й се къпем
примили в тела
Обливат ни вълните на звездите –
Борове.
Милиони хорове
и звънчета – във всяка звезда
Смехът им клокочи
в пороя на нежния принц
от листа.

Целувам те пак, когато нощта изгрее
По-добре е, така,
Запечатани в плясък на крила
в плисък на нощи
Любови, дечица, детинщина
И ние само две деца
заблудени
в далечния коварен продаден продажен даже престигш на животоТ

По острите скали стъпваме боси
и мием длани в изоставените локви
Сълзите са безсмислени, ненужни са,
когато самата нощ плаче
А аз плача, защото съм пеленаче
И ти ли затова плачеш?
Светът става мрачен
Животът става мрачен
Телът му прозрачен е
когато изгрее нощта
И моля се: „Обичам те!
Дано никога не идва ден!
Дано Никога не идва в мен!

Данон не ставаме на кисело мляко
Кисели като възглавници на херменевти
Кисели като кенефи
Вкиснати папугали
Параноични папи
дано никога не ни изпапат
Папките на живота
дано повече от слон се прегърбят
Дано не видя твоите тефтери
Дано не остават спомени
Когато слънцето на нощта пленява душите
Когато не излизаме от сънищата към спането
От бляновете в лутането
От лудеенето в литъргуването
от лудостта в лимузина

Когато нощта е отново нежна
повеят на въздуха шепне тайна
Аз няма да ти я кажа,
ще ти я прошепна:
Сърцето ти е сърцето ми
Нима Смъртта ще победи?
Нима Животът ще победи?
Нима нещо ще победи?
Нима вълшебството е безумието
Безумието в нас
В нас, В нас
В нас!
Още!
Още много!
Дано!

Едно малко момиченце
язди стария слон
Още много обичам те
малко момиче
Дано старият ти донесе късмет!
Градовете издигат се, за да ви хванат
Бягайте!
Не спирайте никъде по това пусто кълбо
Отворете страната на сънищата
със стария ключ за Сезам
Той винаги е бил добре познат на всички
дотолкова банален, че забравен
дотолкова забравен, че загубен
дотолкова загубен, че в нас е винаги
без да подозираме

От другата страна ли е реалността?
Няма друга страна.
Просто влезте.

 

2. Малко заклинание за Гу.

Кажи на Кукла и Радо
да ни пуснат Радосвета
да напуснат Радосвета
Кажи на Кукла и Радо
да ни пуснат живота на Радосвета
да напуснат живото на Радосвета
Кажи на Кукла и Радо
да ни пуснат света
да напуснат света
Кажи им, че те не са радост
значи ги няма
значи не ги има
Значи да се разкарат
тези празни пусти
празни пусти!

Дръжки!

 

3. Малка песничка за катеричката

Катеричка рунтавелка
хруска снежната постелка
Тя е малка и немирна
и опашчица си вирна
Зайо Байо от гората
сбира лешници в торбата
Зайчето разбрало, че е закъсняло
Катеричка казва: „Влез в хралупка влажна!“
– Хич не ни е влажна,
ами е уютна
твоята каюта
мъничка морячке
– Хайде заповядай
мъничко пиратче.
Вятърът задуха
две елхи зелени
целите в премени
рухнаха засмени
сладка къща пее
весели тревички
гукат като птички,
Но не като всички
тичинки и личинки
мънички иглички
вятърът довява
пак ти домилява
В тъмната им слава
рицар чернобради
ряпа взе да вади

В морските вълни
хиляди искри –
пак се потопи –
старите зари –
новите зори
пак отварят порти
И какво от туй
Втурваш ли се? Втур!
Мура ли си? Мур!
Щура ли си? Щур!
Тури ли си? Тур!
Онзи малък шнур
в малката гора
Той ще е лъжа
По-добре стани
В есенни зори
И ме целуни!

 

Д Н К

Крилата, които ми даде
ще станат ли кокоши?
Душата, която ми даде
ще затворим ли в малки разкоши?
А белите снежинки
да превърнем в кокошинки;
Чистотата на душата
да заменим с банята,
с кревата.

Очите, които ми даде
ще станат ли маслини
Водите, които ни остави
да превърнем в тини
Калта, която е плътта ни
да коронясаме с тръни,
а свободата да
огънем.

А нашите деца най-малки
Чудесно стават за дрънкалки

Аз оставам на земята,
ще си скрия под кревата
там душата и крилата
По-добре се получава
ако лавата не шава
не изригва вдън душата
да не вика Сатаната
Няма кой да ни прости
ще се бучим и с игли
С глина ще умесим хляб
и с хартии хубав трап
Вар, мазут и гърбав град
ще посеем в този свят
Стой си там на онзи свят,
аз съм гладен и мулат.
Или пък съм твърде слаб
Има нещо твърде спешно
няма вече нищо смешно
и часовникът в колата
път измерва до луната,
Чистотата на душата
викам да заместим с блато.

Полет в тази синя риза
повече да се подстрижа
Или всичко да олижа
По-добре да се оближа…

Дай ми полет в небесата
уморени са крилата,
а защо ни даде смърт
и защо съм стар и дърт
Влязох в този водовърт
и зарових в него Кърт

Той ще рови до морето
там ще спра аз, там където
Ти създаде ДНК
до последната следа
и ще викна в изнемога
и ще викна чак до Бога
и ще викна „Аз не мога!
Мъртъв ли е още Бога
Мъртъв ли е и човека
Щом е мъртъв – нека – Нека!

Но една малка пътека
Там в съня ми – надалеко
ще открия, ще я хвана
и ще тръгна към зарана
Заранта в далечно ехо –
Малка сребърна пътека.

Любовта ми и дъжда ми
и морета в океани
и последните измами
ще ръждясат зад гърба ми,
ще се влеят в глухи ями
Любовта ми – дъщеря ми,
Майките ми и баща ми
Ще се влеят бавно в нея
ще ме следва само змея
ще ме срещне там смъртта ми
и мечтите с глухи рани

Днес къде е заранта ми
И нали съм ДНК
ще се слея ли с пръстта
Но каква е Тя, Смъртта?
Чувствам трепет на крила
Чувствам в сънната алея
Аз не ще се променя
Като малка шамандура
ще почувствам как душата
се издига в това блато,
някъде далечно ято
се издига над телата
И няма да има промяна
Никога не ще се промени душата
Не ще се скършват крилата
Никога не ще умрат децата (в нас)
Няма да се свърши любовта
Никога не ще се променя
т.е.
няма да умра.

 

КОГАТО ДОЛАРЪТ ПОДСКАЧА

Когато доларът подскача
купете си пробита каца
и в нея го служете вие,
че с него хубаво се мие,
пере се чудно и се шие.

И ако нещо не върви
пийнете вино – раз – два – три –
Пиян ще сте и от зори
ще видите едни звезди

Вземете раница, самар
и напуснете този бар
Идете при онез звезди,
Които видите в зори.
Вълшебни, казват, те били.
Там при вълшебните звезди
плачете, слушайте зари
от музика и от цветя
На розите бодлив гласа
Те плачат с песен, нежна, чиста
По-сребърна и по-златиста
Купете пачка от мечти,
когато нещо не върви.

Когато доларът подскача
Подскачайте в пробита каца
Играйте пак на мохикани
и на пирати и вулкани
И с онзи весел барабан
Изпейте химн на Питър Пан,
В сърцето си зад мускул мек
вълшебен е всеки човек,
вълшебник е всеки човек.
На Злото курсът кой повдига? –
Вълшебната звезда не стига.
Вълшебната звезда не стигам,
но стигнем ли я, тя ни стига
Дълбоко сред сърцето горско
Дълбоко сред сърцето морско
И като цар Давид засмян
се радвай в танца запъхтян
А кажат ли ти: „Виж цените!“
Изпей им: „Смеят се звездите!“
Ако присмиват се, налитат,
помни, че смеят се звездите ни
И ако доларът не стига
Мечтата весело намига –
Звездичка мъничка достига…

1998

 

ЛЮБОВ

Ще вдигнем сватби две
изстинали звезди
и птиците в снега
април откри вратите
и пътя към студа
Ще искаме пощада
в откритото море
И в огнената клада
На Божието сърце
Къде е любовта ни? –
безмълвна ще шептим
Къде е свободата? –
изстива всичко в дим
Димът в небето литва
сред птиците на юг
Така и любовта ни
лети над нас, а в кръг
Душите ни кръжат,
но долу две тела
протягат се в небето –
да стигнат любовта!…

2000 г.

 

СОФИЯ

Върховете на Витоша са изметени от вятъра. Над София – оловно сиво тежко – туловище. Испанските кервани още идват. Камилите шляпат по Пиротска. Писано е: „с тялото на жрица“. Майка е на момче. Държи в ръцете пистолет. Любовница. Мъждят мътни светове. Тъмни. Очите й. Есенните листа капят. Калта. Прахта в краката й. Исполин. Тъга. Тъжен. Спомен. Тежко. Стена. Тухла. По Тулово. Тромаво. Тромаво. подът е мокър. Туловището. А попът не умее да се смее. Скакалци в бисерните сълзи. Октоподът ще смени цвета си. София. Божествената мъдрост. В сърцето – кол, гол, … Кал. Кал! Пипалата управляват папата. Салата. Сърцето на Витоша. Окултен център – Атлантида. Мъртъв. Сърцевината – вече мърша. Археолози. В Царичина – обърната пирамида. Октоподът. Сграбчил е града – Наутилус. Есен. Антипода. Антични колани. Сърцето на попа. Плаче. Плаче. Открили са гигантска сепия.

 

ГРАДЪТ

Град удари
всеки град
– безумен –
Обичах кученце –
Умря в ръцете ми то;
Дали не бе сърцето ни то?
– Спомням си и ти умря…
– 6 дена трае вечността…

6 нощи спуска се нощта.
В бялата река
се влей…
Чакам
бялата ръка
Зад мъглата, там далеч –
Няма слънце там, няма път дотам –
Няма вън от там
Няма…

И
Бял е
Бял е.

Добре дошли в белия град

Светът – прозрачно огледало

стъклото на басейн
цяло тяло светлина

Това е кръглата мечта.

Тук ти се удави приятелю,

тебе застрелях отдавна, приятелю

тебе забравих в лавината
на Бяла планина.

Къде отидохме

Къде загубихме света

В черупката на орех
или на бадем?

Сега ме чакаш в пещера
край Кресна.
Аз помня мястото добре.
сънувах го отдавна
А ти си фараон.
Къде забравих те приятелю

Къде забравихме си

Къде останахме.

Къде отровихме мечтите.
Съссс хероин, с вина или с бензин?
В Мелник край реката.

Зад златната позлата на мечтата.

Така вървят нещата.

Назад напред встрани

отдолу.

Остана цял във водорасли
далече.
Незнаен сирак.
Незнайни сираци сме всички.

Къде да отидем, приятели?

Очаква ни белият град.

 

ЛЪЧЕЗАРНАТА ЛОЗА

Научният сътрудник Елка Пенкова собственоръчно откъсна главата на черен петел на пълнолуние на 13-ти петък през август,1996, призовавайки Дионис да й разкрие повече гробове в елинската гробница от IV век пр. Хр. на археологическите разкопки на Харманите в Созопол. На другия ден тя попадна на гроб. Скелетът бе обвит цял от корените и клонките на лоза, която израстваше от ляво на гръдния кош – мястото на сърцето и бе стиснала в яката си прегръдка всички големи и малки бели кокалчета, пробила бе черепа и знойно прорасла през дясното му око. Но не тази е лъчезарната лоза.

Лъчезарната лоза тепърва ще се яви, да, тя предстои тепърва. Тя ще прорасне в буквите на Светлин Грозданов, ще смачка всяка малка думичка, ще разнищи прясната хартия, ще пропълзи по стълбите, по жиците на асансьора, ще обхване кафенето на покрива с гълъбите, гълъбите ще накацат върху лъчезарната лоза.
Лъчезарната лоза ще проникне в клуба, ще събори нашите, чашите, масите, бутилките, ще подмени виното, ракиите, ще удуши поетите, военните и като сладостна змия от грапав пурпур, ще легне в скута на организаторите, на бизнесмените и ще изстиска в тях последният им комсомолски сок. Ще ферментира кръвта на артистите, ще превърне дробовете, гъзовете в амфори, о, тя всичко, всички ще заличи и едва тогава ще започне Театърът, пирът.
Лъчезарната лоза ще стисне в слънчеви прегръдки последните дихания на бедната душа на Лъчезар, когато се изнизва из носа му, между космите на мустаците, в левия ъгъл на горната устна. Да, тя сладостно ще стиска душата му, ще цвърчи, ще шепти нещо на роднините и на кревата му, ще скърца в подлогите, в облаците, не, тя няма да го пусне, няма да напусне никога, ще смачка с крака душата му от едро грозде, натежала в спомени, и в бурета ще подреди кръвта му, от джибрите на тялото му ще изстиска джибровица във светлия казан – незнайно слънце, не знаем още, много са научили, но някога ще разберем за себе си, само за себе си, не за Лъчезар. Да, ще паднат портретите, звънн – ще се счупи стъклото – и разчепатени, извити, прегърнати Че ге Вара и и Маркс постепенно ще чезнат в листата й под стадо змии. Да, 3,14 лози ще чертаят златното сечение, додето го унищожат, дивеещи, и ще рухнат църквите, пирамидите, сградите, числото пи последно ще отпие виното и ще се пръсне на окръжности, не, няма да има, числа, бройки, пергели, питагорейство вече никога, часовникът в земята ще удари. И елката на Елка ще зацепи, когато стволът на Лъчо се сцепи. Тогава.
Лъчезарната лоза ще полази по надписа за Съединение, за силата, ще обхване министерството, и ЦУМ ще рухне окончателно в целувките й, министрите ще бягат като листни въшки, но малките калинки на лозата ще сгащят всички въшки по без гащи, ще изпият сока им, любим за мравките. Ще щръкне в миг като Титаник синагогата преди да падне в камъните от джамията и всичките й зидове ще рухнат като песъчинки, о, всички зидове ще рухнат под лозта, на сепетемри 9-ти, 909-та, зидарите от женския пазар ще писнат, не, няма да има място, за стени, за зидове под слънцето, червено като вино. Ще бутне тя, ще бухне и зидарските колички и пергелите, и рибите им по сергиите, и чукове, и златни сърпове, и знаците – звезди и свастики, ще разнебити дворът на Ронкали, и ще полегне там – доволно в ложата, положени ще бъдат в нея трупове, да, само трупоове, покрити от лозята. Тя ненаситна ще обвие Нил, небето, слънцето, ще пусне сянката, отровата си -върху домовете, белите, и върху обитателите им, дебелите, о, ще събори всички хамбургери и храма на езичника Макдоналд, и идолът на свободата кървава, ще опустее Пето авеню по-скоро то прогнозите, ще рухне улицата на стената, и символите на империята ще потънат в пясък.
И ще покрие дивото, неясното, чудесното изкуството, изкусното, изкуствено, ще смачка за секунда грапава като монета на трамвайна релса ще изправи гънките, о, Щастие! – няма вече да има поезия, звуци, картини и мисли, не няма да има вече нищо. Тогава лъчезарната лоза пак ще надигне клонките по продължение на всичките небета, погълнала творението, тя – творението, се пресяга да достигне необятното, неведомото. Да, така растат растенията.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments