Слави Томов – Небесната пошлост

Ако въпросът е, как щеше да пише Жан Жьоне, ако беше хетеросексуален и от Бургас, то отговорът несъмнено би бил Слави Томов. Предлагаме ви нова свръхдоза бароков неодекаденс директно във вените от един от най-талантливите и скандални автори на Нова асоциална поезия.

 

*
Имах един много добър приятел. Бар държеше той около кейовете. Бизнес въртеше. Май беше pimp, ама аз в работата му не се обърках. И един ден ми разреши той да чета мои неща в бара му. Луда работа. Направих се аз на ранния Michael Gira. Излязох гол до кръста, бос и все що имаше бандити, играчи и побойници ми ръкопляскаха. По гърба ме потупваха. Страшна тупалка съм бил. Че и книги ми купиха. И бира ме черпеха. Пих много аз. И в тълпата тогава видях Кати. Господи, Кати. Свита настрани. Скромна. И взех че ѝ извиках едно Мартини. Не пиела Мартини. Бира? И бира не пиела. Водка? И водка не пиела. Пиела чай. Чай, Исусе. И аз ѝ поръчах от най-скъпия чай. Поръчах ѝ и важно си загладих косата назад, за да изглеждам като среднощен опасен играч. Кати, значи. Вехто беше облечена Кати. Вехто и със стари дрешки. Както и да е, аз пак пих и Кати ми заприлича на красива принцеса. После, помня, как алкохолът ме отряза и как Кати ме придържа. Придържа ме, аз – кучият син съм крещял за Нобелова награда. Такси. Бам в Ателието ми. Много не помня аз какво правихме с Кати, но помня че изръси: спокойно, от алкохола е, на всички мъже се случва. Срам. Събуждам се сутринта. Кати спи. Спи този ангел. Паля аз цигара. Побутвам я по рамото и пъхвам в ръката ѝ 200 звонк. И Кати скача. Луд ли съм бил? За курва ли съм я помислил. Сърце нямал ли съм? Облече се и офейка. И аз пак тупнах по гръб. Край. Никакви пари по жени повече. След три месеца. Пак чета. Пак пия с местни играчи в бара. Визитки им раздавам. Важности продавам. 500 кинта в джоба си имах. И срещнах Анели. Зеленооката ангел. И пак такси. И пак Ателието ми. Пак пиене. И пак: И, ама на всички мъже се случва, от алкохола е. И така. Отварям аз очите си на сутринта. И Анели будна над мен стои. Стои проклетницата. С показалец шари около гърдите ми и ми вика: Миличък, за цяла вечер, дотук сметката ти е 800 кинта

 

*
Аз съм вярващ човек, макар да сричам погрешни молитви из моите пристанищни падения при престъпно красиви, но блудни жени. Винаги носех разпятието на Христос под ризата си. Разпятието стигаше чак до слабините ми и когато любех тези небесни девици, то ги ‘жигосваше’ и ги караше да се засрамят да не ми шептят в ухото мръснишки сленг. Така си я карах аз, много неспокойни хоризонти имаше над мен, помня че купувах понякога доста скъпи букети, пращах ги нанякъде, пристигаха, забравях ги. Помня, че един отворен гринго ме бе нарекъл ‘геврек’. Страдах. И много плаках. Плаках и на колене се молих за грешната му душа при Тициана Мария, която за час взимаше 350 E., а глезените ѝ имаха вкус на праскови. И един ден аз намерих този гринго. Много бях смирен. Дробовете ми бяха набити със студените кристали на сутрешни молитви на гладно. Намерих го около кейовете. Много беше хубав. И аз бях хубав, но той – беше още по-хубав. Господи, поканих ги да пием шампанско. И седнахме един срещу друг. Седнахме един срещу друг и много се смяхме. Смяхме се много и аз постоянно опипвах пепелника. Опипвах го и палех цигара след цигара. Палех цигара след цигара и долепих изведнъж лявата си длан до неговата длан. Потна беше. Потна и неспокойна някак. И както я долепих, взех с дясната си ръка пепелника от масата и му го шибнах в мутрата. Свлече се. Свлече се и заскимтя. Милият. Довърших го с шутове. Оставих пари за сметката и отидох разгърден и фриволен да зяпам белите каравели. Еха, тези бели каравели. По дясната ми ръка имаше много кръв

 

*
Чукам курви на long slow screw на Swans. Чукам ги и винаги имам около себе си букет от пресни ириси. В младостта си съм достигал до четири за един ден. Тъпчех се с въглехидрати, алкохол и енергийни напитки и ги карах да лазят по пода на четири крака. Водех ги с колана си от естествена кожа. Ръмжаха. Или ме наричаха: долен кучи син. Наричаха ме долен кучи син, аз ги наричах отрепки. Няма да забравя меланхолната красота на Лиза и скандинавската хладност на Ева. Поръчах ги и двете, на дъното на живота ми и ако разпятието на Христос не беше след акта на врата ми, сигурно морето щеше да ме погълне. Лиза и Ева. Светици с манталитет на куртизанки, чиито дантели миришеха на смокини. Но, тогава бях дързък, пиех много и движех с един голям нож втъкнат зад гърба ми. Искам да кажа, че съм разплаквал от удоволствие подобни създания. Често ми даваха и допълнително време. Нахълтвах гол до кръста, гледах подозрително и удрях лошо. Следите на моето минало около акварелните кейове блъскани от вятъра. Сега съм друг. Много по-умерен. Може би и много по-разумен. Дълго мисля. Мисля, най-често сам. Сам. Със соло винилите на Michael Gira, възпяващи провалите в живота, сляпата любов и метафизичните евангелиета на покаянието

 

*
Jean Genet, petit criminal, описва героя си Стилитано, с една ръка. Около пристанищата на престъпна Марсилия. Хладнокръвен bandido. Трафикант на опиум, pimp и побойник. Служи си само с тази една ръка при ръкопашни схватки с местни играчи. Прибирам се аз сам преди няколко дена. Натровен от самота. Прибирам се и си мисля за Света Богородица на цветята. За Убиецът от Брест. И съм велик. Велик Салваторе. Богат. Имах 20 кинта звонк в джоба само. Богат бях значи. И ме спират някакви келеши. Цигари ми искат. Знам аз тези врътки. И аз, смирен. Нищо нямам. Но те настояват. И както настояваха аз се ‘разплаках’. Дадох им всичко. Дадох им и душата си. И се свих на две. Господи. Много доволни бяха. Бяха доволни. Но бяха невнимателни. Носех в джоба си стъклена бутилка с бира. И имаше един много отворен гринго. Поисках му милост. Но той не прие тази милост. И аз, както си бях паднал. Изкарах бутилката с бира и строших гърлото ѝ в земята. Строших го. И просто му гримирах лицето. Другите офейкаха. Свалих ризата си. Омотах му я около врата. Завлачих го. Давеше се. Защо ме нападнахте? Ръмжеше. Стегнах възела. Сложих коляното си върху гърдите му и му сплесках мутрата с удари. Напика се. Казах му, че съм проповедник на словото на Исус. Излъгах го. Лоша работа. Не е добре да нападаш беззащитни и добронамерени хора. Усмихнах му се. Имах чудна колекция от бляскави гаечни ключове

 

Лисабон

Ако се опитам да опиша нашите бягства из нощния неонов Лисабон от нашите метафизични сънища, може би трябва да спомена как задъхани и леко потни скачахме от все още неспрелите трамваи и вдишвахме някак театрално въздуха с леки нюанси на pastéis de Beléм, как влизахме като престъпници в някой закътан бар с плюшени сепарета в цвят на mdrsala и смесвахме питиетата наивно, как излизахме, и пак влизахме във втори, трети бар, или пушехме осветени от витринните светлини на магазини пълни със скъпи: jóias, relógios, colares и полупияни отправяхме погрешни молитви в себе си или цитирахме безсрамни и пошли пасажи от: Gide или Bataille, вечните пладнета на юга ни преследваха Dolores, безкрайните пусти плажове, където дюните бяха с цвят на корали, а неподвижните лепкави следобеди миришеха на камфоров спирт, цитруси, леки успокоителни и cerveja com limão, теглеше ни към Faro, към онези красиви вили с дървени сини прозорци, под които растяха диви jasmim, захвърлени в някакъв дълбок юлски патос, където из хладните стаи винаги имаше кристални фруктиери пълни с пресни citrinos

 

*
Значи, 3 месеца ухажвах епистоларно Луиза. Красива жена. Като Дора в passion fixe на Sollers. Всички литературни похвати използвах само и само да я впечатля. И да се направя на различен. И накрая направих пробив. 3 пъти излязохме платонично. И в кулминациите повече от прегръдки не стигнахме. Бил съм я някак смущавал. Умен съм бил, ама размислила, не съм бил нейния тип. И това беше в епилога. Отказах се аз. Finita la comedia. И тез дни телефонът ми звъни. Луиза. Премислила нещо. Искала да се видим, ама не сега. Питам я:

– Кога искаш пак да се видим Луиза?
/ мълчание/
– Ами, примерно към 27-ми.
– 27 ми ли?
– Да, 27-ми.
– Ама, Луиза, 27-ми…
– О, зает си значи на 27-ми?
– Не съм казал, че съм зает.
– А, какво каза? Ако не ти е удобно, просто няма да излезем на 27-ми.
– Ама, нищо лошо не съм казал, но защо не излезем на 26-ти или на 28-ми?
– Аха. Слави, ти друга жена ли завъртя?
– Господи. Не става въпрос за жена.
– Ами за какво става въпрос, бе Слави?
– Мннн…Виж, Луиза. Как да ти го обясня…На 27-ми съм си запазил място най-близо до телевизора и смятам да гледам боксовия мач с Хюи Фюри и Кобрата и…
– Ясно, Слави, Ясно…с момчетата… Ами Слави, другият път се обади на Кобрата, покани го на кафе и се опитай да си сложиш ръката на коляното му или ‘без да искаш’ прокарай пръсти в косата му, както с мен го правеше…

 

*
Движа с елегантни вталени сака на Corneliani. Купувам ги от Лаурент в един бутик близо до кейовете. Влизам значи вътре и Лаурент ми ги показва от склада. Контрабанда. Освен това ми показва десетки шикозни: ризи, обувки, вратовръзки. Оставя ме на спокойствие да ги меря. Накрая опакова ‘старите ми сака и ризи’ в пакет в бледо-тютюнев цвят, който мирише на лавандула и ми се усмихва. Отстъпка ми прави. Броя му звонка, той не ми издава касова бележка и в епилога палим цигари и пием cinzano. Пием седнали в кресла с цвят на Marsala. Пием и изтърсваме пепелта по земята. Пак ли съм щял да ходя до Пловдив или София? Пак ли жени? Свършили ли се били красивите бургазлийки? Усмихвам му се. Съвети ми дава. Да внимавам много. Не съм бил на 18. Да не се занимавам с омъжени жени. Говорим си ние с Лаурент – старият bandido, с когото още през 90-те съм обикалял плажните барове с откритото му кабрио. Говорим си. И влизат Биби и Рокси. Почтени жени. Набожни. И понеже е дълбок Юли, веят театрално с ветрила инкрустирани с китайски джонки пред себе си. Любовниците на Лаурент. Биби е полякиня, а Рокси – унгарка. И произнасят името му не като Лаурент, а ЛауренХт. Уморени са. Уморени и отегчени. Снощи били в компанията на доста палави marinheros, с които цяла вечер пиели shampan и среднощни куриери им носели свежи ириси. Възникнали problems, много алкохол, стреляли във въздуха с пистолети, no bueno, всичко приключило quaet. И така, Биби и Рокси. Лаурент и аз. Заточени между доковете от нашето детство, малко по-стари, много по-разумни. Нашите големи празници и малки носталгии из натрошените ни сърца от момичета далече от кейовете. Нашите мързеливи недели – почивните дни на красиви courtesas, заради месечните им проклятия, Salvatore

 

Велислава

Много ме блазнеха: бандитизмът, забранената любов и предателството около северните кейове в Б. Малки мотели, низ от похот и среднощни неонови плазми възпяващи забранени ръкопашни схватки. На подобни места можеш да срещнеш играчи гонени от закона: Divine, Stillitano, мирис на опиум, контрабанда с револвери и бижута, vip куртизанки, които размахват театрално ветрилата си от скука и в актовете им Библии в чийто страници е затъкнат Bataille. Небесната пошлост пълна с мотиви за престъпни деяния и серафимски изповеди за виновни прелюбодеяния. С Велислава се срещнах в един хотел тайно близо до стените докове. Четях Sade. Четях Lowry. Четях Рьовени. Срещнахме се и аз избрах най-есенната стая. Завивките бяха с цвят на марсала и миришеха на канела. И както се срещнахме я повалих по гръб. Повалих я. Стиснах китките ѝ. И я закопчах с белезници. Закопчах я и пуснах: long slow screw на Swans. Превързах очите ѝ. И облизах кръвта от устната ѝ. Миришеше на любов и лубриканти; на пошла низост и на Ангелски видения; изкарах камшик, и се почна…

 

*
Значи, наричах я моя малка Монита. Пристигна при мен в Бургас ноември. Всичко миришеше на кестени, на водорасли и на тъжни любовни билки. Бях в лош период. Заеми от приятели. Пиех бирата на малки глътки – от уважение. Движех около баровете до кейовете. Дължах звонк и на courtesas. И Монита си бе помислила, че аз съм същият както героите си. Рано пристигна. Беше студено около пристанището. Ама къде ми било Ателието? Легло нямал ли съм? Ами дрехи? Къде ми били криминалните играчи? Боксовите среднощни плазми? Успокоих я. Отворих ѝ една консерва със сардини и в знак на уважение ѝ сервирах пластмасова вилица. Отворих ѝ бутилка Бургаска бира. И ѝ подарих гердан от рапани. Доковете искала да види. Тези сини докове, блъскани от груб моряшки Сленг. Сутеньорите. Бандитите. Моряците с индигови татуировки. Краят на ноември значи беше. Дадох ѝ една моя синя риза. Стигна ѝ до коленете. Дадох ѝ и пухеното ми Норвежко яке. Стигна ѝ до глезените. Намацах бузите ѝ с афтършейв и тръгнахме около доковете. И аз, само по сако. Разгърден срещу вятъра. И трябваше да се покажа като истински мъж и пред тази глезена жена, Хесусе

 

*
Пратих епистоларна закана. На кучия син. На моята Мелинда. Пак го заплаших. Сигурно се е напикал. Но аз съм наранен. Стъпкан. На дъното на живота ми. Писах му, че ще се стреляме. С пистолети. Мълчи. Мълчи, но ще проговори. Един срещу друг. От 20 крачки разстояние. До Бургаските докове. Без свидетели. Само със секунданти. Аз си държа Марио да ми бъде секундант. И Велислава да се навърта, ако ме прострелят. По късна доба. Аз дори на дуели излизам елегантен. С бели ризи и сакото ми на Corneliani. И с шикозни обувки от естествена кожа. Ще го прострелям. Жена, никой не може лесно да ми отмъкне. И нека Господ бъде с мен, да не ми трепне ръката при изстрела. Ако загубя. Нека Марио и Велислава отидат да пият Шампан до кейовете заради мен. С passion.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments