Олеся Николова – Вече не съм

Нощите ни давят в собствените ни зависимости. В празните улици намираме отчаяние и надежда, което е едно и също. Представяме ви нова проза от Олеся Николова в апокалиптичната слънчева зима на бр. 15 на списание „Нова асоциална поезия“.

Александър Арнаудов 

 

 

Вече не съм!

Единствено, което исках, е кадифен живот. Мек, спокоен, красив като есен и сочен като пролет.

Тогава паднах.

Не можах да си постеля навреме и се сгромолясах.

Ежедневието ми се превърна в затъпели бръснарски ножчета.

Нямаше и минута, през която да не се порежа на човек, ситуация или собствената си персона.

Нощите ме давеха в потока си от алкохол, цигари и оповръщано.

Следобедите ми бяха най-дълги, защото беше лято, а тогава тъмнината настъпва бавно, сякаш е префърцунена булка, едва крачеща към олтара.

Въздухът, който дишах, бе напоен с ацетон, вмирисана риба и развалени яйца.

Улицата ми бе пръв приятел. Триста метра приятел, с подслон на всяка крачка.

Оживен приятел, весел, тъжен, мрачен, утринен и нощен. Голям приятел.

Тогава разбрах, че най-много любов се получава на улицата. Не само платена.

Безплатната е по-евтина и достъпна.

Улицата бе мястото, където отчаянието и надеждата са едно и също понятие.

Там където храната между петима е царска порция.

Там където докосването е повече от милувка, повече от юмручен бой, повече от евтина, разложена любов.

Бях там!

Бил съм и тук!

Бях до вас!

Бях за малко!

Бях до тук!

Бях сам!

Бях!!!

Вече не съм!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments