Марин Маринов – Вкопани в сънната трева

Вкопани в сънната трева остаряваме със своите мъртви, но неизменната звезда от сънищата ни ще ни приюти и приласкае.  Да останем в света – какво безмилостно усилие… В последния ден на ноемврийския брой 15 на списание „Нова асоциална поезия“ продължаваме отвъд с магичната поезия и проза на Марин Маринов.

 

ТУК

Какво безмилостно усилие
да останеш във света,
да се взираш с изумление от мостовете на мъглата
в светлините на заспиващия град!

И няма как да се разминеш
с хлипането на прелитащите гларуси,
със ситния ръмеж на неочаквания дъжд в неделя.
„Крайбрежната“ е твоят дом отново,
тук отново си невидим, отново никой –
брат на тъмнината.

Алеите във парка едва блещукат и се губят;
в тишината
дори морето под смълчаните тераси не се чува.
Само каменните статуи, вкопани в сънната трева,
лениво нещо си говорят.

Какво безсмислено усилие – да се задържиш,
когато неизменната звезда от твоите сънища
търпеливо те очаква –
да те приласкае, да те приюти.

 

СНОЩИ

Снощи имах посещение, късно след полунощ, мисля. Почувствах се странно, във всеки случай – добре. Усмихвахме се един на друг, говорехме си разни неща, беше хубаво. Отдавна не бяхме се виждали, с години, по разбираема причина. Срещата наистина беше неочаквана, но по някакъв начин – не съвсем.

Намирахме се на някаква площадка от стълбище в масивна сграда, както ми се стори, вероятно заради широките гранитни стъпала и зидарията с грубо дялани камъни. От другата страна – фин парапет с барокови колонки, пак от гранит и изящна тънка линия от изрязани плочи върху тях. Стъпалата водеха нагоре към отворена врата, процеп някакъв с ръбести ъгли и от там се процеждаше сивкава светлина с унилия цвят на застояла вода в тресавище – едва разреждаше с дрезгавината си площадката, където стояхме. Надолу стълбите се губеха в смайваща тъмнота, по-гъста от беззвездна нощ в морето. Близо до процепа седеше някой, по скоро плътна сянка отколкото човешко същество, усмихваща се сянка, наполовина скрита в разрязаната тъмнина, наполовина в дрезгавината. – жива. Не смеех да погледна натам, защото кръвта ми се смразяваше и все пак потискащо любопитство ме караше да я следя с крайчеца на очите си и щом уловеше беглия ми поглед, махаше с ръка, за да привлече вниманието ми. Красива, тънка ръка, кехлибарена, пулсираща и жива, с изящно издължени пръсти и добре поддържан маникюр, оцветен в червено.

„Червено краси Мъжа и Слънцето –
жените ни са влюбени в червеното…“

Далечният приятел –
замина преди толкова години и тази нощ ме посети.
След толкова години.
Мъртвите имат ли памет – навярно!

Сигурно е искал да ми каже нещо, но как да запомня? Стори ми се разтревожен, малко тъжен, малко радостен, от всичко по малко. Гледах финия му нос, слабото лице, прозрачно като лунна светлина, разсеяна от леки облаци. Устните му мърдаха едва-едва, а гласът му сякаш идваше откъм тъмното стълбище. Забелязах, че косата му сивееше, а като го изпращахме беше гарваново черна както винаги, прилежно сресана встрани, както винаги.

Сигурно и мъртвите остаряват.

Не знам защо,
но така се случва в сънищата ни пред зазоряване –
падаме във тъмното и се завръщаме, сами,
и пак сме тук, учудени, винаги във тия часове,
когато нищо не може да си спомним.

Сигурно ще дойде да ме посети, както снощи,
и тогава –
тогава ще внимавам, много ще внимавам,
да запомня.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments