Юлия Радева – Разпятие

Разпъват живите във вечна прегръдка. Единствено смъртта, която е любов, ни отнася към нашите светове. Тялото се слива с разпятието, което е душата му, в новата публикация на Юлия Радева.

Александър Арнаудов

 

*
Съществуват и други светове
но, защо трябва да умра,
за да ги видя?

 

*
Беше есен. Златна, топла, кафявото грееше в кестени сякаш  клада запалена, слънцето бягаше всред покриви, балкони, первази. Гледах земята, всред телата на стръкове – останки от цветя , пресушена трева . В стъкълца от чаши строшени очите на слънцето светят. Реката е хлътнала в ниското, близо до камъка, оголен и хлъзгав – скалата я няма – някакви ситни сиви останки напомнят колко е преходно, колко сме преходни. В остарялата ми дреха свивам ръцете си , държа си сърцето разголено и се питам – в студените зимни присъствия Ти къде си, студено ли ти е ?

Слънчеви снопчета събират ме цялата, и ако поискаш да ме откриеш, потърси ме там където ме забрави,
където още те усещам, по дрехата ми пръстите ти устните и думите.
Вече не сънувам,
не пуша, не пия,
вече дори нямам своя история.
Усещаш ли, колко мое има при теб ?

На лудите им връзват ръцете във вечна прегръдка
да се обичат, да се усещат,
понякога им позволяват чаша уиски,
С дъха си стопявам ледени кубчета…
Но, не мога да се прегърна,
ръцете ми
вързани.

 

Вещица

Небето режеше водата.Морето кипеше подложено на сеч. А, в мен….а, в мен….Ръцете ми тънки дълги , от възли начупени , протягах и търсех да стисна устните ти – същите които ме опиха и после проклеха. Юда. Юда написа и още го тълкуват. Думите – хвърлени камъни се забиха -гвоздеи в мислите ми, онези, които те стигнаха и те съблазних, съблазних те а, аз се напих от слабостта ти. Колко се възползваха, хиляди пъти повече – аз. . С шепи грабех от меда ти и пълнех чакрите и се любех нощем, вещица, настръхнала бранех да си мой само мой до пълно изчерпване. Оставям те празен аз съм нахранена – нека сега те имат, нека ги имаш. Аз, съм самото щастие – по мене реки от любов, нахраних се с обич, егоизмът ме научи – да искам, да постигам, да се самозадоволявам – егоистична съм но,щастлива оцелявам…….Вещица ме наричай.“

 

Целуни ме на тръгване

Животът е шоу, безразборно, многоцветно,
с клоуни смешни, сълзи под маски,
предчувствия, сънища, клетви,
демони пъплят, на разсъмване същото,
В нереалното търсим, стискаме палци,
в шепи събираме
малки надежди за щастие,

Грохот от грешки,
великодушни съчувствия,
неизбежно е
живота без ласки е мъртъв,
студени са пръстите ми
и вятърът стене
сами продължаваме, сами продължаваме.

Забързани в дните кроим планове,
през диагонали търсим центъра – липсва симетрия
няма симетрия,
в тишината на ласките
вакуум
падаме.

Сред цъфналата ръж
разпятие.

 

*
Девет живота ми трябват,
да обичам, разлюбвам,
да се връщам, да тръгвам.
Девет живота в нюанси на синьо електрик
пурпурно – небето в съзвездия свети
и са далече, в ръцете ми сенки
пълзящи мислите щъкат
живота ми свършва, а аз
още не съм тръгнала.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments