Петър Канев – Задушница

Българският Великден започва със Задушница за мечтите и сърцето ни, което вечно бие в мрака на поднебесната ни родина. Представяме ви най-новите стихове на д-р Петър Канев – по-дарк, брутален и есхатологичен от всякога. Продължаваме отвъд – когато надеждата е отчаяние и отчаянието е надежда, нищо не може да ни спре.

 

ЗАДУШНИЦА

Нотариалният акт е целият в кръв.
Всяка буква и цифра кърви изобилно.
Тялото ми е пълно с призраци.
Всички майки, проклели синовете си,
и всички свекърви, убили внучетата си,
чак до рода на Ева,
си играят с простатата ми.
На хълма в село Подгоре
Еньо Кунчин пак и пак убива
брат си – смазва го с прекършения дъб
отново и отново цяла вечност,
за да закръгли имота си, като му вземе
нивата му.
Задушно е.
Мъртвешка ръка на удавено в геран момченце
стиска ларинкса ми отвътре с все сила,
и не престава,
докато първичният грях
ме задушава.

 

ЛЕГЕНДА ЕРОЗИЯ

 

След толкова хилядолетия империята ми е в руини.
Млади студентки и студенти по археология
намират епитаф в калта, но не могат да го разчетат –
написан е на старо-софиянски,
от преди епохата на Интернета.

Занасят го в палатката с техниците,
но пръстовите им отпечатъци
са безсилни.

Изкуственият интелект не може да помогне
в разчитането на естествения.

А в тази днешна ноемврийска тиня и путиня –
тук някога беше април.
Издигаха се колосални сдания на библиотеките
на вярата в доброто и на министерствата на надеждата
и упованието
и целият блестящ квартал на празниците
и ентусиазма
и приказно висящите градини, пълни с влюбени
и с вдъхновени купонджии и мечтатели
и украсените с гирлянди порти
на стръмния зелен път на любовта и обичта,
който тръгваше тогава от Орловия мост
на обещанията
и обещаваше
и сякаш стигаше
далече –
отвъд хоризонта.

Апостол Павел – римски гражданин
танцуваше тогава
най-жизнената салса
и пееше невероятно гръндж и пънк
по площадите,
когато още имаше врат,
преди да падне главата му
в коша
под меча на палач,
когато Клавдий не беше още заповядал
от Йерусалим да не остане
камък върху камък,
когато Соломоновият храм блестеше
от златни сечения
и имаше четири стени,
вместо само една –
на плача.
Когато в Рим имаше форум,
А маите се готвеха да пишат продължение
на календара си.
Когато по телевизията даваха Алф,
и Шекспир,
и Туинпийкс.

Народът ми на душата Атлантида
беше толкова дръзък, че се опита да дресира дяволи
в огромния ми цирк пред центъра на двореца на сърцата.
А днес дори развалините са потънали.
Дълбоко в пръстта са останали само основите –
на козетите.

Бях убеден: ще култивирам Сатаната
под звуците на Кюър и на Нирвана.
И вярвах, че светлината ще прогони мрака.
Но пламакът се оказа свещ.
Звездите се превърнаха в пулсари
и ето – една по една
гаснат.
Дори и малките слънца застиват и догарят –
до пепел,
а колосалните се свиват в черни дупки.
Гранитът се превръща в пясък.

Моят Китай отдавна се удави в кръв
в развалините на изгореното достойно царство Джоу
под сандалите на ордите на учени технократи
и интелигентчета легалисти, предвождани от бившия ми васал –
Жълтият – император –
И още се въргалят там в душата ми милиардите обезглавени трупове
на моя народ –
безкрайна леш сред димящите пепелища –
след първия на света масов гетоцид
аз не можах да оцелея с глава върху тялото си.
Един пияница довърши делото с културната си революция.
А мойто ци се носи сред руините, разкъсано от късото съединение
на ин и ян на капитализма – комунизма.
Енергията на маймуната –
все още свети в синьо – дава накъсо –
заключена от агент Буда
в браунов двигател за експлоатация на изродени буби.
В душата ми все още има два милиарда площади
Шан-ън-Мън.
и нито един оцелял жив студент.

Моят Константинопол отдавна е ограбен от рицари.
Корабите им потъват под тежеста на откраднатия златен купол
на света София.
Всичките ми хети догниват в турски затвори на Ердоган,
защото са кюрди хейтъри.
Меланхолията ми е осъдена на обесване за измяна
от тайната ми полиция.
Всичките ми дервиши танцуват побити на кол
след масовото изколване на еничарите.
Всяка моя Троя е превзета от милиони легиони
Троянски коне на армейци-тимаджии.
От Мохамед е останал само един зъб.
А от Фатима и Айша – нищо.

А аз създадох първата неолитна метрополия.
Но всеки дворец беше от глина
и се разтече в тинята,
когато преля Дунава
и всички риби
в Черното море
умряха.

И в бляскавите Плиска и Преслав
на златния век на сърцето ми
днес бродят само духове.

Студентите се ровят сред руините ми.
Посрещат експедиция от оцелели
белобради и ослепели опълченци
мои приятели.
Но драги ученици и колеги,
за да научите нещо от мен
след залез
ще ви трябва неземно въображение,
ще ви трябва некромант-медиум,
а в гроба на младия юноша Тутанкамон
реалността е силно отровна,
а от мечтата са останали само нечетими
изтъркани руни по рухналите камъни.
Скалите са в ерозия и всичко се понася
в сипея на свлачище.
Сред жалките останки на най-бляскавата столица
днес бродят само призраците
на душата ми.
Но няма как да ги накарате да проговорят.
Те всички гледат в облаците.
Омръзна им живота сред руини.
Не мисля да остана тука дълго
И мойта джанъм се издига като пара
от гроба ми, където съм погребан чисто гол –
нагоре ме влече.
Влече ме
Царството Небесно.
Защото още ги обичам.
И викат ме любимата ми и децата
в синевата.

И няма тук да ме намерите.

Днес имам среща със Христос
на синьото кафе

от миналото.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments