Митко Ламбов – Някъде, където

Търсим спомените си в неизвестното. Всяка крачка е изваяна от мълчание. Произходът ни е самота в новата публикация на Митко Ламбов. 

Александър Арнаудов 

 

Някъде, където

Ела, да поплачем върху отлитащата нощ и се погалим с повей на копнежи, мемоарите на Пантеона са още чернови, нека бездомните богове сами напишат своите победи.

Ела, с перушина от суета, да покрием достолепието на траура, отложим ритуала на безсилие и с поверителна близост закрием бдението на смъртта.

Ела, нека вплетените ни пръсти инжектират дихание, вместо понятия, весели да измият лицето на сериозния свят и пуснат навън заразата на отчаянието.

Ела, нека запазим равновесие върху велосипеда от спомени,
не спираме да въртим
изваяни от увлекателно мълчание
и оставим безплодните думи да узреят в чужди уста.

Ела, подозирай волно фразите, с които те галя, предпочитам да усетя истинско страдание с блясък на скалпел, но отказвам да се храня с антология на самобитни рефлекси, с изпепелени снимки на угризения и прекършена раздяла от младост.

Ела, да екзекутираме с глад вкусното пушечно месо
на морални и религиозни ценности,
да изгасим бледия абсурд на спорни прозрения и с въглен
от неподходящи съмнения да
напишем:
неизвестното без любов е нищо.

Ела, да утешим юношите, които бяхме, за да ни отнасат в годините на наслада, превземат стъпало през стъпало редом с нас и не се боят от страхове, докато разкриват своя плаващ остров.

Ела, в минорно извезван впряг на колесница, да поздравим с възторг и отчаяние носталгията, да се погледнем с очи,победили времето, а вечно влюбените ни тела, преживели относителната свобода
намерят ласка под набръчканите ни кутрета.

Ела, като чудати птици да се разбием в очарователната панорама, да претърсим вазата с очаквани цветя, да свалим оковите на предразсъдаци с мечти и по – точни от интуция да създадем радост на своите утопии.

Ела, нека пристъпим дръзко към плахата диагноза на старостта,
към разходките, в които сме усмихнати и никога пораснали,
към сълзата приютила океани, а от бузите ни отлетяла едновременно.

Ела, нека бързеят на безкрайния сън ни раздели от крайбрежните пясъчинки, открехне пролетната еуфория в мидите на есента
и ни отнесе в разбуления танц
на прощалната прегръдка –
отнесени от вълни, измити в сонети.

Ела, нека с чук в реброто изкараме желанието за живот, нека със звук от вик разбием небето, нека усмивките ни с тропот на голи ходила разтресат и наместят прешлените на земята.

Ела, нека формирали общ дух разпорим лицето на вечния покой,
космоса бъде фон на очите ни,
звездното небе на сърцето в сърце,
а спалнята, на споделени нощи.

Ела, последвай ме, някъде, където,
произхода на грижи не е самота, сгушена в децата ни, а ние сме,
отнесени от вълни, измити в сонети.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments