Краят на поезията е началото на живота. Пишем стихове на черната му дъска с детския почерк на смъртта. Представяме ви новата публикация на редактора на списание „Нова асоциална поезия“ Васил Прасков.
двойка
на черната дъска на живота
пиша с детския почерк на смъртта
некролози
умираме
от такситата звучи рап
смъртта е в нашата посока
градът облечен в облаци
залязва
октомври
последните щурци свирят
погребалния марш
образцов дом
октомври
революцията е простряна на балкона
пушката на стената
чака чехов
да я забележи
нова година
животът
е като късмет
от баницата
който не се сбъдва
нощна смяна
сутрин
си стъпил здраво на земята
слънцето изгрява под краката ти
градът се възбужда
охраната на света
ляга да спи
и те сънува
*
охлювът – гнилата дрямка на камъка
гледа дъжда
и аз ще погледам
любов
огънах се пред теб
като пламък
разлях се
като вода
и замръзнах
като себе си
слушам
дъжда и скини пъпи –
музиката която мразиш
спокойствието с което
всеки ден се самоубивам
за да изплува кашлицата ти
от вените на мивката
принципът на удоволствието
сутрин обед и вечер
това което не те убива
те умъртвява
закусва те в спомени
павлов разглобява кучето
сексът между нас –
охлюви и предмети
сърцето не може да танцува
като щипка за пране на зърното
като слушалка на гърба
и ръка на корема
сърцето е момче на хирургическа маса
което се напикава
слепота
сълзят жените
като майки
не в птица издълбах
дома си
когато някой се обръща
аз тихо падам по очи
i against i
прекосяваш площада
с луната в дамската чантичка
срещу тебе жена
с мрежичка портокали
като няма хляб яжте поезия –
каза мария антоанета
и се самоизяде
раждането на трагедията
целуни ме
с гилотината
на сърцето си
наречи това
историческа трагедия
и нека най-после
да бъдем щастливи
рембо
поезията
е като футбола
трябва да се откажеш навреме
XX век
тялото ти е като на марлон брандо
усмивката като на джеймс дийн
ако пиеш коктейл ще е молотов
Бог е жената
която никога няма да имаш
небето живее
толкова високо
но винаги пада
пада
и ни поглъща
едип
изгубих очите си
като черна птица
в белите облаци
кацнала на рамото
на Бог
*
когато ме гледаш като небе
се чувствам толкова малък
едва проговорил
едва полетял
потъване
влизаш в мен
все по-надълбоко
над нас слънцето
блести като рана
залязва босият дом
кръвна картина
любовта е кръв
потекла от носа на смъртта
върху носната кърпичка на небето
in cold blood
забий в сърцето ми
кола на поезията
поръси ме
със светената вода на любовта
и остави Бог
да изпие кръвта ми
аз съм самотна бенка
на кожата ти
махнеш ли ме
ще умреш от рак
гледаме се като лодки
в открито море след буря
като лодки без гребла
без птици над мачтите
гледаме се в нашето мълчание
и тъмна е водата
в чашата на моя поглед
обичаш ме
и искаш от мен
Бог знае какво
краят на поезията
през август няма поезия
лятото ме съблича с поглед
всичко вече е написано
и премълчано
любовта ми към теб
е като детски кръстоносен поход
умира преди да стигне йерусалим
но продължава да обича
глас
умираме
животът е ту моята
ту твоята тишина
но смъртта е песента
в която правя любов с теб
любов
изгубена в студения вятър
птицата лети
неподвижно
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018
