Икар е злокачествен глад за близост, а животът му се разлива по бедрата ни. Сърцето е най-големият тумор, който се лекува единствено с безсмъртие. Започваме публикациите в меланхолния, есенен, летален ноември на брой 15 на електронно списание „Нова асоциална поезия“ със смъртните актове на един от най-култовите му редактори – д-р Ивона Иванова. Черни стихове за осъдени души.
Икар
животът на сина ти
се разлива по бедрата ми
заспиваме прегърнати
от воала на смъртта
*
мислите ти убиват
клетките са пълни
със злокачествен глад за близост
ясно е че изходът
от всичко това е безмилостен
почти е библейско
ти не си влюбен в мен
просто ме обичаш хронично
*
чета поезия на плажа
била съм тук и преди
в сънищата си
не мога да повярвам
че това е животът
който съм си избрала
Пътуване
майка ми гледа новините
и се надява
да не чуе за сблъсък
между тир и автобус
*
твоите думи са хищници
чак коленете ми не ги побират
кафеварката прелива от желания
в ретроградния меркурий
годежни пръстени
си избират хендсфри
*
животът ми е стенд ъп комеди
само че аз съм в публиката
*
стоя стабилно стъпила на земята
и да ме удариш няма да мръдна
аз съм еуфорията
преди изстрела в главата
безумно нужна
i hope she’s worth it
*
в затвора на депресията
започнах да копая тунели
с голите си ръце
всичките водеха към теб
от пръстта под ноктите
се заразих с ботулизъм
стигнах до теб
но ти беше щастлив
*
след теб чувствата се задушават
като новородено
обесено на пъпната си връв
трябваше да свърши още тогава
*
животът мирише на бира
на трийсет години
вече сме мъртви
балончета и дим
предвещават бъдещето –
залепени за дивана
аморални „работохолици“
*
пушейки последната систола на сърцето ти
за пречистване от несподелени неща
осъзнавам че съм забравила печката
(в нея гори любовта ни)
тичайки се спъвам в локва кръв
с формата на двете ни ръце
стиснати прегърнати завинаги
в ада ни посрещат с отворени обятия
ти си още тук но мен ме няма
нося те със себе си като синджирче
около врата
което все по-лесно се затяга
*
на тераси в разхвърляни нощи
когато душата ми е пълна с фасове
всичките от теб
обикновено пригасям
и тръгвам да търся
някой лост на който да се обеся
или пък с него да преобърна света
на някой друг човек
твоят е непоклатим
вечен
и заровен в двора ми
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018
