Всички чакаме възкресението си, когато душата се превърне в опустяла къща. Там търсим моменти на откровение, но откриваме само детството си. На небето няма място за нас и пропадаме в новите стихове на Стефания Милева.
Александър Арнаудов
*
Връщам се
да прегърна
детството си
да му дам
сили
за всичко
което
предстои
*
Като илюзионист
превръщаш
сърцето ми
в къща
с три прозореца
синьо небе
и безброй
късчета
с цветни
оттенъци
внезапно
тръгваш
всичко
се сипе
на конфети
в тъмното
зад затворената
врата
на сърцето
*
Ще изчакам
възкресението си
да чуя
как пее
душата ти
в мен
*
Когато буден
изплуваш
от суетата
тихо
се смееш
като лудия
който вижда
невидимото
*
Търся те
и не те виждам
защото
ти
ме виждаш
но не ме търсиш
*
Един
от моментите
на откровение:
да правиш
музика
с мислите си
*
Часовникът
ме разсъблича
до гола самота
*
Слепецо
какво би дал
за десет минути
зрение
нищо
не бих дал
ще се озлобя
че виждат онези
които
не могат
да видят
*
Букетче
виолетки
в края
на възглавницата
нека
думите
спят
*
На седмото небе
нямаше
място
за толкова висока
стълба
и
той
се върна
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018
