Срещнах се с Надя, за да и́ задам няколко кратки въпроса, знаейки, че ще остана възхитен от отговорите, които ще получа. Преди да прочетете, това което тя сподели с мен, бих искал да ви покажа какви чувства остави тя у нас по време на и след съвместната ни работа.
Ива Спиридонова каза така: „Когато съблечеш очите си, в тях остава само истината за всичко преживяно. Гола. Оставила на показ раните си и следите от щастие. Съблякла мълчанието, за да нарисува голотата си с думи. Думи, с които правиш любов. За да родиш поезия. Чиста, безкомпромисна, зряла, красива и искрена.
Голи са очите на Надежда Тошкова в тази книга. С тях тя търси вашето последно доверие, разказвайки себе си без остатък, защото „Любовта е жажда за истина.” И остава, написана в очите ни завинаги.
„Поезията е поща без отговор.” Но вие вече сте получили писмото. Съблечете очите си!“
Аз също не останах безучастен: „Лъжата е причина за разстояния между двама, а от тишината след нея боли. Рамките, в които се наместваме, често раждат страхове от тях и за тях. Свободата е посока и избор пред изправен срещу нас кръстопът. Място, от което може да продължи търсенето на поне една прегръдка. Поне една! Също и причина да напуснем самотата и да пренаредим спомена за нея. Прегръдката не е отчаяние, а е обещание. Тя може да притъпи огорченията, да ни покаже, че лъжата съществува само тогава, когато не сме могли да я видим в зародиш. Само тогава, когато и ние сме забравили как да прегърнем. Пътят към доверието е труден, не всяка целувка е истинска, не всяка истина се обича. Но любовта е винаги истина и ако вярваме в нея, то тя не би могла да си отиде, защото живее в зениците на голи очи.“
Вярвам, че и вие няма да останете безразлични, след като прочетете нашия разговор – един синтез на важните неща в живота, почувствани с думи и открити в дълбокия поглед на едни голи очи.
Очите на Надежда (та).
Симеон: Ще ни разкажеш ли за лъжата?
Надежда: Разрушителна. За всяка една страна – източник и приемник. Унищожава най-важното в отношенията, доверието. Много често казват, че я използват за защита. За мен е просто страх да се изправиш пред истината.
Симеон: … за разстоянията?
Надежда: Научих се да прегръщам с душата. Когато любимите ти хора са далеч, километрите се превръщат в нещо абстрактно, но не и любовта към тях.
Понякога налагаме сами разстояния от необходимост за усамотение, отдалечаване, край. Не всяко разстояние е присъда. Понякога е освобождение.
Симеон: … за тишината?
Надежда: Напоследък я предпочитам дори пред музиката. Освен наслада на приятни моменти и спомени, тя предполага и среща с демоните ни. Но съм се убедила, че само човек, който умее да се помири със себе си, може да я понесе.
„Тишината ражда поети.
Мълчанието ги убива.“
Симеон: … за болката?
Надежда: Необходима е. Сякаш тя е скàлата за важността на всяко едно нещо в живота ни. И е учител. Всеки израства според болката си.
Питам се дали за всяка болка има лек. Вероятно е така. Стига да имаме желание да бъдем излекувани.
Симеон: … за рамките?
Надежда: Всеки шедьовър си има рамка, която е не по-малко важна. Стига да не се превръща в ограничение. На никого не се харесват решетките. Свободното възприятие е незаменимо.
Нещо, което ми хрумна сега –
думите са
отворените рамки
на поета
Симеон: … за страховете?
Надежда: Грешните ни водители. Нормално е да ги имаме, но ако им се поддадем, губим неимоверно много. Страхът е липса на вяра. А нея трябва да следваме.
Симеон: … за свободата?
Надежда: Не се описва, чувства се. Като любовта. Между тях има знак на равенство. Перфектното уравнение.
„…само близостта е
онази свобода, която чакаме.“
Симеон: … за посоките?
Надежда: Посоките са възможност за срещи. И няма грешни такива, защото всяка среща, която носят, е урок. И всички, рано или късно, водят до крайната дестинация – домът ни.
Симеон: … за търсенето?
Надежда: Израз е на усещането за липса, празнота.
„Все се търсим и все се намираме,
а в пътя по колко пъти умираме?“
Някакъв стремеж да докажем на самите себе си, че това, което си представяме, го има. Понякога е интуиция, която е вярна.
„Какво е да срещнеш представата си?
Онази, взета от живота назаем.“
Симеон: … за прегръдката?
Надежда: В правилните обятия е дом, в грешните – примка. Изпитала съм ги и двете. И двете нямат нужда от думи.
Симеон: … за самотата?
Надежда: Непожелана самота няма. Тя винаги е наш избор – съзнателен или не.
Самотата е среща и разговор със себе си, необходим, но не бива да продължава много дълго. Иначе дава път на самосъжалението.
Симеон: … за спомените?
Надежда: „Ти знаеш. Спомените са кама.
Топлината им порязва хладно.“
Трябва ли да добавя още нещо? ☺
Симеон: … за огорченията?
Надежда: Неоправдани надежди.
Не всичко се случва според желанията ни, не всички са на едно и също ниво в степента си на развитие. Разликите пораждат понякога разминавания. Горчи, но не боли толкова.
Неоправданите очаквания носят огорчения,
Неоправданата вяра – разочарование. То е по-тежко за преодоляване.
Симеон: … за пътя?
Надежда: „Да тръгнеш е по-трудно от оставането“.
Винаги съм на път. В търсене на себе си, на другия, на „нова принадлежност“. Самото пътуване ти дава отговори, които не си търсил. То понякога може да те отклони в друга посока, по нов път. Животът е един лабиринт, интересни са пресечните точки с другите – те водят до изхода. Или до нов вход.
Симеон: … за доверието?
Надежда: Не се заслужава, а се дава (дарява). Колкото и да пропагандират обратното. Доказаното доверие се превръща в сделка – аз на теб, ти на мен. А това няма нищо общо с вярата в човека. Желанието за близост поражда и желание за доверие. Риск е, но самият живот е риск. Аз дарявам.
Най-силни
са човешките рамене.
Най-тежки са
без ничия тежест.
Симеон: … за целувката?
Надежда: Най-интимното изживяване между двама души, най-висшият любовен акт. Сякаш си част от дишането на другия – спрян в един дълго застинал дъх, който накрая преминава през теб и дишаш чрез него. Живот.
Най-известната целувка – тази на Юда. Питам се, как Христос не е разпознал предателството?! Целувката казва всичко.
Симеон: … за любовта?
Надежда: „Любовта е жажда за истина.“
И свобода.
Любовта е тиха. Пристига и толкоз.
С разбиращ поглед, кротка усмивка.
Търпеливо говори си с болката
и приятелски до нея притихва.
Знае точните думи – мълчание
или шепот на вятър по кожата.
Тя е близост или разстояние –
изящен танц по острието на ножа.
Пресечна точка на просто и сложно,
тя не избира моменти, а нужда.
Някои я наричат „възможност“.
Любовта е тиха. Като събуждане.
(Този стих го няма в книгата ми, написах го по-късно. Но това усещам да кажа.)
Симеон: … за вярата?
Надежда: Независимо каква е, вярата ни дава смисъл. И волята да не се отказваме. Силата на надеждата е от нея. Без вяра няма съществуване. А виреенето не е за нас.
“Ако трябваше да ти направя един подарък,
един-единствен,
бих ти подарила Вярата.
В себе си.“
Симеон: … за очите?
Надежда: “Думите мамят.
Предпочитам очите.
Има погледи – говорят и в тъмното…“
Първото нещо, което правя при изучаването на някого, е да потърся погледа му. И след това се оставям на усещането за него. Всичко започва с очите.
Най-вълнуващата среща? Тази на две души в преплетен поглед на голи очи. Красота!
Симеон: Надя, Благодаря ти!
Надежда: За мен е удоволствие!
____
Интервюто подготви Симеон Аспарухов.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018
