Поезията е чужд език, разпънат на кръст като шатра в пустинята между Словото и Вавилонската кула. В речника на непознатите думи сърцето е самоубийство. Предлагаме ви новите стихове на редактора на електронно списание „Нова асоциална поезия“ Васил Прасков.
*
лятото свършва
като въздухът на любовниците
сърцето е самоубийство
отвори небето като прозорец
в началото бе словото
адам дал имена
на птиците и животните
и така станал
първия поет
след него
всички останали
са еколози
осъдени души
животът ми започна
като роман на достоевски
и завърши като пиеса
на сара кейн
но в него нямаше нищо
от българската литература
чужди езици
поезията е речник
в чантата на ученик
самоубил се на 15 септември
сексът като воля и представа
в тъмната градина
на любовта ти
смъртта
лови пеперуди
септември
ще бъде август
ще бъде синята луна
в очите ти
затворени като мълчание
от мен до теб
и към небето
февруари
сърцето умира –
черно куче на белия сняг
под лаещото слънце
март
небето падна
и ни затрупа
като сняг
сега се топим
като снежни човеци
април
от разрязаното небе
капе дъжд
търси се убиецът
1 май
трудът е
в цикъл
бавно трудно
салфетките поемат влагата
сълзите ти
безчувствени жлези и хладен май
обичам те
вечният огън
проливна суша
смъртта ти е риба
проплакала нощем
давя слънчевия дъжд в чорапите
светят топлите кости на август
в тялото на деня
времето си отива
като болен мъж
с роза в ръката
слюнката му се стича
по топлото палто на площада
закопчало в небето снега
седемте престола
сърцето ми катастрофира край своге
17 души от него
умират
най-малкият е на 13
и безсмъртен
животът е монета в ръката на Бога
която винаги пада
на третата си страна
trainspotting
друсаш се
като джим морисън
аз – като ана каренина
и в този влак
любовта е без билет
няма нищо по-хубаво от лошото време
дните губят съзнание
зарастваш като нож в ръката
сърцето ти вали
над синята ми кожа
езикът на тялото
в сърцето ми
тишината повтаря
името ти
като глухоняма жена
а аз се уча
да заеквам
олимпийският принцип
любовта ни
е като игра на шах
в който всички фигури са черни
а играчите умират
като се предадат
люлин или 120-те дни на содом
поезията разваля хората като парите
пазолини слага цветя на гроба си
и после отива на кино
69
изкъпаха с жасмин
паметника на съединението
за да дойде девети септември
на изток от края
българия е фашистка държава
краят на мирния преход –
залезът на боговете
я надуй дядо кавала
да свърша в устата ти
гилотина
като няма поезия
няма и хляб –
каза главата на робеспиер
и направи гладна стачка
търся предшествениците си в бъдещето
ако пазолини беше немец
сало щеше да бъде ваймарската република
робеспиер си маха главата
и оттогава историята няма друг фокус
21 век
диетичен хляб
и безкръвни зрелища
такъв е
животът –
живее вместо теб
наври си
биполярното сърце
в задника
и се махни
от себе си
няма нищо по-хубаво от лошото време
седмицата има пет дни
смъртта – седем
15 септември
детството на мъртвите
е царството небесно
след него смъртта
вече няма
художествена стойност
живот след смъртта
луната
избяга от стихотворението
и отиде на небето
бергман
в началото бе словото
по средата гласът
в края мълчанието
език
книгата на живота
е винаги
разговор
ако поезията не търси
смисъла на живота
си избършете задника с нея
защото няма
никакъв смисъл
училището на живота
светът
е смърт и любов
и твоето невинно отсъствие
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018
