Животът ни кара да носим всяка своя мъртва мечта на ръце. Опитваме се да задържим устните си заедно след всяка следваща смърт. Остават само белезите по тялото с натрапчива тишина в новите стихове на Ванеса Стефанова.
Александър Арнаудов
*
какво пък толкова
винаги съм била
правописна грешка
писателят ми страда
от дефицит на мастило
не може да ме поправи
дано ме приеме така
и напише смъртта
*
дъхът ми сепва
проклинайки
всеки момент в който
усните ни се разделят
след всяка следваща смърт
сънища
отпий смърта
на неродената ни любов
удави се
*
започвам да чета
белезите по тялото ти
с натрапчива тишина
животът ми
липса на кафе
минавам през студен подлез
с поредната мъртва мечта на ръце
чувам само грозната мелодия
на една бездомна
наркоманка
в студа на бъдещето ми
потъва неизбежното
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018
