Религиозно „сюрреалистичната“ поезия на Александър Арнаудов наподобява гласовете на Шаламун и Рембо във времето, когато „всичко вече е казано“ и „всичко вече е написано“. Когато няма значение, как „говорим“, а как „мълчим“, независимо дали играем с езика или го раждаме отново като второ сърце. Имплозията на неговата поетика е ядрена гъба, чиято радиация е убийствена като викът на Мунк. Който има уши да слуша – да слуша.
Исак
осинових мълчанието
на ангелите
в думите ми
майка ми ме убива
Мария
облаците разтварят
телата на звездите
зашиваме света
за роклята на небето
удавници
тялото е ноев ковчег
с второто сърце
дойде смъртта
клетка
сърцето е птица
и тялото ти
летя
без крила
инсомния
събуждам сърцето си
в чуждо тяло
обличам
дрехите на нощта
ще те оставя
спира пулса
на думите
разкъсва те
небето вътре в теб
умираш за първи път
звезда
земята поглъща стъпките
на нероденото ни дете
заравям цвета
на очите ти
в утробата на небето
живите остават сами
ако умра
в кожата на вълка
на лов за Бог
потоп
адът е продължение
на небето
водата забравя
посоката
самотата прелива
погребението на лятото
сънува вените на слънцето
в цвета на небето
издишваме хоризонта
износен в утробата
на удавниците
последната майка
вечната вода
в затвора на утробата
растат клепачите на звезди
отвъд света
оцеляват неродените
от погледа на сътворението
свят
избери си утроба
без бъдеще
намери изход
навътре
кръв
тялото се износва
в сърцето
тече отрова
без сълзи
справедливост
слепецът в мрака на света
носи божието име
бащата пие кръв
от врата на греха
смъртта ще се оттегли
в гроба на децата
скорост
между плачещи птици
гривата на звездите
разпръсва нощта
в клетката на небето
изкуствено дишане
тялото е гроб
с два ковчега
за всяко сърце
мрачна версия на живота
вечна любов
живяла
една обиколка на слънцето
погребана в очите
деца
кръвта преглъща
остатъци от небето
в сърцето на раните
чуваш бащиното име
на Бог
загуба
кръщаваш тишината
с имена на птици
падащи от хоризонта
на очите
страхът е справедливост
движението на телата
обратно на стрелките
диктува времето
на смъртта
онемяване
раждаме тишината
с конци
зашиваме крясъци
кукловодът е мълчанието
на сърцето
живот
името е кожата
на греха
забравям и двете
смъртта
е първородния син
лов на сънища
страхът побира слънцето
в стъпките на сърна
събуждаме време
от сезона на тишината
причастие
корените са река
кожата потъва
до костите на сърцето
стъпвам по дъното
с молитва
косачите ме събират
незаменим
отиваш си
с раните
болката ни води
смъртта е у дома
първичен инстинкт
времето ни ражда
в клетка
сърцето е глутница
тишината ловува
смърт на живо
отровата в мен
разяжда света
миналото сънува
възрастта на сърцето
молитва
протягаш небето
слято с дъното
на ръцете ми
издишваме смъртта
в прегръдките си
следваш края
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018
