Не е модерно да си поет, светът вече не е наш, а душата търси изкушения преди гроба и гладните червеи. Апокалипсисът на малкия град и глобалното село, на радостта и тъгата на самотните модерни хора през 21 век, избухва в лицето ни с яростно лиричния глас на д-р Айча Заралиева, един от най-култовите и ярки автори на Нова асоциална поезия.
*
В неделя следобед
оставям мечтите си.
Захарният памук от детството ми
се стопи.
Майският дъжд отми спомена
за шарените панаири.
Мирише на метал,
на нещо вкиснало
и на скара.
Този град вече не е мой.
*
Да си поет не е модерно
Трябва да бъдеш дилър
На думи
На абсурдни рими
На завоалирана първичност
Поднесена с придихание
*
Искам
Толкова много
Да е пролет
Да ходя боса
Да чета Удхаус
Или Глуховски
Или Кунц
Да пътувам
Да се завръшам
И всеки път
Да ме посрещаш ти
*
Любовта ми е скрита.
Личат само последиците от нея –
онази усмивка
в ъгъла на погледа ми,
тихите пеперуди в стъпките
и ранното събуждане,
за да те видя пак.
*
Слънцето залязва вкъщи.
Изпепелява стените
и пълзи към сърцето ми,
за да ме има завинаги.
*
Дишам, защото те има.
Инстинктът ми за оцеляване
отдавна е закърнял.
Обичам те толкова силно,
че не мога да си ида,
без да те прегърна пак.
*
Преди сигурното завръщане
във вечния ѝ дом,
душата ми търси изкушения.
Спасение от смъртта няма.
Няма сигурност.
Нито прошка.
Само сигурна среща
с обещания гроб и гладните червеи.
Важно е какво ще направиш преди тях.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018
