Огънят помага да забравим за болката, той поне някога ще свърши. Единствената ни надежда е погребана, под дъждовни капки, а в сълзите любовта свършва. Не можем да забравим чувствата в белите стихове и в римите на Христина Асенова a.k.a ∆ Индигов прах.
Александър Арнаудов
*
до сега вървях по счупени стъкла
от тук нататък е жаравата
не жаля незащитените си стъпала
огънят помага за забравата
навярно повече от всичката вода
(в края всичко се превръща в пепел)
и бляновете, и сълзите, любовта
и думите, които си или не си изрекъл
до тука бяха счупени стъкла,
нататък – чака ме жаравата
ала ще я извървя до края и сама
а можеше ли да сме двамата?
*
прецъфтяха пролетните вишни
и въздухът ухаеше
като забрава
целувките му –
хиляди, но скришни
сърцето ми все повече забавяха
и вятърът ми пълнеше очите
и улицата със трамвая беше няма
сълзите ми отмиват ти следите
а времето –
това че бяхме двама
соленият простор със избелели дрехи
(мечтите в тях все още ли обличаме?)
е единствената нишка дето свети
напомняща за някакво обичане
и се надявам
да я среже вятъра
преди да съм останала без сили
обещай да те забравя (някога)
и в белите си стихове
и в римите
*
тая чайка над Позитано
е като стих писан за тебе
няма море и няма пристанище
само напразна обич бие във мене
като объркана птица в квадратче небе
което не е кроено за нея
ще има ли сила да избяга в тези криле
или по милост да я убия?
*
единственото дето искам
е да ти се моля
единственото дето искаш
е да ми повтаряш “не”
тая дума ще ме вкара
в гроба
ала може и да бъде люлка за зрънце
от което нещо ново
да порасне
но е възможно
и отново да греша
надеждата по тебе ще разпне
но нима по-малко заслужава любовта?
*
погребах и последната дъждовна капка
в солта на най-дълбокото море
при извора съм бистра и съм сладка
в ръцете ти си имам и сърце
сълзите ми са само закъсняваща забрава
разсеяна по пътя, ала тръгнала към мен
вода, макар и мъничко, остана
точно колкото да доживея още ден
а ти си жаден и е толкова горещо
а аз все още изпълнявам чудеса
ако искаш… пожелай си нещо
ако искам… може би отново ще сгреша
ако искам мога и да те удавя
точно във една единствена сълза
може би така ще спра да се надявам
че не си пус(ти)ня, а че си река
*
всичко свършва, любов, и пролетта
и цъфтежа на всичките кестени
после свършва денят, свършва нощта
сезоните свършват, дори и разместени
свършва и последната капка вода
и солта във шепите свършва
свършва и ловът, ако си нямаш стрела
и страхът на сърната все някога свършва
свършват и думите, и нежността
и надеждата накрая май се прекършва
свършва и силата, и любовта…
само това да те няма…
не свършва
*
да си чул вода със зов за помощ?
(потоп ще ни удави всичките накрая)
някой ден ще си открия извора отново
(защо не те отмива и светената не зная)
вода е нужна и да се покръстиш
(но нова вяра аз дали ще си намеря?)
има и светци със кървави пръсти
(чудесата, все пак, изискват и жертва)
ще съм и водата (и агнеца, и виното)
ако ти си светеца (и Дявола или поне Юда)
да съм твоя май ти беше любимото
(ти да си мой – също) или пък бъркам?
*
благодарение на всичката тъга
съм цвете с капка дъжд на малкото си рамо
тежи сълзата колкото една река
а тя е бърза и дълбока в ляво
сърцето й е колкото едничка риба
а тя е златна и неуловима
благодарение на тази рима
разбираш, че желанията ти правят ме ранима
благодарение на всичката тъга
не ми остана слънце, нито кестен
любовта започна да прилича на шега
а героят й отдавна е отнесен
и дори да му подам ръка
той към нея не вече поглежда
благодарение на всичката тъга
ми остана място само за надежда
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018
