Стиховете на Людмила Дукова отплават като писма в бутилки за Бога – под открито небе, в откритото море на безкрая.
Отплаване
не морско
съм мъжко момиче
капитане
и ето
съм в открито море
под открито небе
като в лодка
не
като писмо във бутилка
Приключение
без да съм морско момиче
по гребена на вълната
по гребена на вълната
към тебе
до теб
и оттатък
после оня пуска кучетата
и ни подгонва
в разни посоки
Разходка с лодка
дълбокото
в Софийското море
си иска капитана от Созопол…
Терапевтично
по леглото съседно
само намека ще прокрадна
в мисълта ще заседна
ще заспя
ще припадна
ще съм тук и оттатък
ще съм проста и сложна
ще съм сън многократен
непосилно възможна
и така всяка вечер
всяко утро
и пладне
излекуван и вечен
ще ме викаш обратно
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018
