Пръстът в многоточията на думите пренаписва ритъма на сърцето, а неговата единствена вяра е любов. Всичко това – в най-новите стихове на Надежда Тошкова.
Ива Спиридонова
*
Олтарът за теб
е ешафод за мен.
Вярата ни
е една и съща.
Любов.
*
В онези мисли,
които крия от всеки друг
зад неграмотен катинар,
ти
намираш начин да поставиш
пръст в многоточията ми,
да изчистиш листа ми до бяло
от съмнителни черни редове,
а всяко значение да се окаже
абсолютно празно от смисъл.
Докато не го запълня с чувства.
В този отрязък
редя живота си.
*
Забравила съм
собственото си присъствие.
Изплъзна се,
попи,
изчезна
между паветата на тази улица,
която, вместо теб,
остана тук
да ми напомня,
че един и същи път
в места различни ни отвежда.
Не сме се търсили.
Аз исках да намеря теб.
Ти – също.
В посоките
изгубени сме всъщност.
*
Танцува
червеното на маковете
по лятната ти рокля,
плъзга се
надолу – нагоре
по дългите, гладки крака,
задвижващи гумите на колелото
по стария селски път,
чиито разтворени коловози
таят пясъчните си въздишки
по лудешкия танц на бедрата ти
и утаяват праха си деликатно
в целувки
върху сатена на кожата ти.
Но цъфтящите по бузите ти
червени макове
на удоволствието,
са мои.
*
от дълбочината
на душата
и висотата
на прочетените книги
виждам
колко ниско
е нужно да живееш,
за да оцелееш
*
Луната е напудрена с ванилия, но вече никой не я намира за очарователна. Бледото ѝ сияние е болнава сянка на великолепието на младите надежди, останали неоправдани. Сама пропадна в кратерите си.
Аз също.
Прибирам си усмивката от огледалото, шепота на сърцето от целувките, виещите се къдрици от ръцете ти и с целия си багаж се отправям към онази улица, на която най-сетне за някого ще изгрея като слънце.
Слизам от витрината.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018
