Февруарското издание на рубриката Нова Асоциална Класика започва с Нулева поезия на Ивайло Мерджанов, който продължава да твори апокалиптичен декаденс и в класически стих. Всичко без любов е лъжа, поезията и животът без нея са нула.
0
И всеки ден
без теб
търся
на
живота
основанията
но
намирам
само
отрицание
всичко
без любов
е лъжа
корабът пое
към
дъното
на океана
А ти
усмихваш
се
на миговете
в царството
крилато
докато
умирал съм
в сляпата
бездна
на времето
Изтормозваш ме
като страх от смъртта
1
Истина, истина – светъл завет
а пътя губи се в безкрая,
и чакаш – какво да е – в ответ
денят е топла глътчица от чая.
И в зелената утеха на конопа –
облаците стават на цигулки,
всмуква те на любовта въртопа
юни пуска своите светулки…
2
Пясъчен час – време без теб
с изгубена посока, цел –
пустинята диша – и ето сърце,
а съм вечно към тебе поел…
Самота, самота – може би –
като кървавия глас на мрака
е нощта – населената със съдби,
ревността по тебе ли заплака…
3
Вятърен звън – желязна
минута – ален час от тишина –
заспива луната на времето
в скута – и се взривява вечерта…
Заспивай и ти, няма да бродиш
двойното легло е за един,
като истината е широк завоя
на нощта,
а пустотата е метален дим…
4
Въображение – звезда –
от слънчеви ками – лъчи –
и огнен смях от светлина,
а ти си вечния един…
Въпросът не е как, защо –
за любовта ли да говорим
пак – а в проклетото «едно»
не можем себе си да обясним…
5
Стихове празни – вълниста игра –
събирай в шепа тишините,
после по вятъра пускай звезда –
да отлети от хаоса до висините.
Живота без цел – но в Божа пътека –
и който трябва ще го разбере,
пустотата е работа, даже нелека
тук светлината няма кой да изоре.
6
Щом раздяла е – добре –
звезда полита в мрак така
и угасва в тъмното море,
а на корабите виждат знака…
В изумрудените глъбини живея –
обитавам морския простор
и ми пеят гибелно сирени –
че разлома с теб е за добро…
7
Обич, обич – светлини –
усмихва ти се пак луната
и в тез вечерни самоти
без цел поемаш в тъмнината.
Нощта е жива и те топли –
есента в дърветата се смее,
и хаос тъжен – безнадеждата –
любов-звезда да засветлее.
8
Пустота и цветя – съдба ли е то –
на радостта по пътя да залиташ,
и нощта завърта те – кълбо –
а никога с крилете не политаш.
Тъмите пеят – стомана жарка –
така раздяла се в нощта кове,
а на истината пуст е парка
в разкаянието – отговор – къде…
9
Искри от думите – горящи –
с върхове – от светло отчаяние,
и пак – съмнения въртящи
сърцата да стоят на разстояние…
Надежди бели – кървави секунди,
и време – от «дали» до «знам»
щом чакаш я – ще те боли,
тук вечерта измислена е да си сам.
10
Осъмнала мъка, в съдбата една –
да бъде знак – на самотите край –
и аз избирам да не си сама, но
нощта за нещо друго си мечтае.
Неверни съдби – усмивки пияни –
копнежи, притаени в мрак
и пламтящи сълзи – неразбрани
в утрешните клетви, единак…
11
Вдъхновение – звезда –
като спомен е откраднато –
с прикована тишина,
в лавината пък да си минало.
И пак в душата бяла зима е
затрупал пътя е снегът,
изгубените из нощта са смели
и с вълча козина – мигът…
12
Море на стиха – тъгата отлита –
така вълната удря се в скала,
„добре ли си” – приятел пита
и прекрояваш всяка самота…
Луната пак свирепо гледа те –
звезди – въртиш се като прилеп,
или си тръгнал сам – къде? –
все дъното да обикаляш упорито.
13
Любов не е – и ревност
даже – изгубени в нощта,
навеки… И тая вечна тишина
пред озвездените пътеки.
Щом обич има – лудост дай –
свири с китарата – небе –
и с огнените сълзи не ридай,
пламти бензиново сърце.
14
Спирка на началото – смъртта –
като погледа от огледалото,
последна гара – вечността –
и знание – небитие – за цялото…
А смеховете на нощта изгряват
в очи – дъги – на другостта
и като жълти свещи се стопяват
отчаянието и тъгата, и скръбта…
15
В океана залез ален – кръг
от течно злато, светлина
на хоризонта запламтява
сред аромата на солената вода.
Бездънна тъмна глъбина – а тя –
рисуваше студения аквамарин
с малка четка във ръка
скръбта,
тъгата си – и двете в синьо…
16
То не е като да почнеш стих
в черна строфа – тъмнина –
и буря почва отначало тъй
с потъмняване на летни небеса.
Любовта – без отговор – въпрос
царицата на хаоса е тя
и оказваш се внезапно просяк
пред нейната заключена врата.
17
Смърт – достойни сме за теб –
царице в бляскава позлата
и твоя замък – тъмнината,
човека обитава с векове.
И уж в земята сме – но там ни
няма, а душата – озарена,
в светлина
обитава светлите лъчисти небеса
и само входа ни към тях е яма…
18
Дума – есенен печат –
прошка – весела искра,
а ти – пиян и вечно млад
рисуваш огнена дъга…
И в бензинови тъги –
в посоката на светлината,
битието е като кибрит
подпалил края на съдбата…
19
Вечер, вечер – гибел моя
ти долиташ с лъскаво око
на звяр и, влиташ в своя
черна власт и територия.
И отново само с теб говоря
аз съм сам върху крилете
ти, за да полетя – неволя
на отчаянието към завета.
20
Като пътя, от огън чертан
мойта печал – запламтява –
ти клатушкаш се тъжно пиян
самотата – до тебе застава.
Живот кошмарен – пустота
и страдания, мъките – дар,
проклета и черна тъга
и на нищо не си господар…
21
Самота, отчаяние, болест –
гибел – път, и – в пръстта
за житейския ужас – лечение
няма – гроб ти остава сега.
А пазители – нямаше тук
в мрака – кого да зова –
участ моя, на скръбни вълни
e съдбата – подземна и зла…
22
Щом спре сърцето ми да бие
и в нищото потънеш ти,
във вечността ще те открия –
сред ангелските светлини.
Любов, опазена докрая в мен
изгубена, помръкнала дъга
от миг – из пламък възкресен
на обич, победила и смъртта.
23
Ако станеш жарка вълна,
като в залеза – скрита –
в мен разбий се така,
както в камъка влиташ.
Към последната истина
тичай в златното «не»
тук избухва в картината
от атомната музика: букет
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018
