Гласът, твоят глас
на М.
Гласът ти драска по въздуха
както клоните на зрялата смокиня,
наесен, в сърцето на септември.
А аз какво да правя с тези каменни ръце,
които люшкат тялото ми с тежеста си
в предверието на морето –
пуст, безводен бряг, като че от восък
в бълнуващото пладне.
Понякога минават хора покрай мен, разказват,
искат да разказвам, /тези сенки – как ме заговарят,
взрени с любопитни и внимателни очи/.
Какво да кажа:
така и не разбрах с годините
от къде започват,
къде свършват водите на морето.
Уморих се вече от това постоянство.
Затова, като го гледам как диша,
отвъд залива със плитчините и почупените лодки,
как красиво се отварят и затварят сред вълните
красивите ти уста,
вече зная:
животът ми не свършва тук,
някъде далеч от тук е свършил
и гласът ти драска по въздуха на есента,
и ме достига.
Щрихи
Нощта е все тъй мокра
и мъглата пак затулва сградите, сивкавите тротоари.
Градчето спи дълбоко, сигурно сънува,
като един човек, като едно сърце туптящо, уморено.
И не подозира нищо за времето след полунощ,
когато розите на Андерсен танцуват
в залите на светлината,
когато две по две душите се събират
и тихо си разказват, тихо,
за да не чуе някой,
да се натъжи.
Маргарита
-1-
Какво ли е облякла тази утрин мойта Маргарита?
Трябва да е с кадифената си рокля
с цвят на вишна,
защото вчера я видях
да колосва бялата якичка в тихия следобед.
През кръглия прозорец гледах
как проблясват оголените й ръце с горещата ютия –
напред-назад.
Сигурно си тананикаше, но не чувах нищо –
по устните разбирах защото зная как се цупи
когато си припява: -„Обичам те, тъй като ме обичаш!“
-2-
Все така ще те сънувам, Маргарита,
все така в часа на бледата зорница,
приведена над тъмните води.
От планината хладният ясник се спуска,
бразди морето, поклаща лодката
и ти пристъпваш в неспокойния ми сън,
тихо, сякаш да не се събудим.
И пак се скитаме в едно безкрайно пладне,
в паяжини от горещи светлини;
бродим по скалисти брегове и плажове със сухи храсти,
а ти прескачаш напуканите камънаци
край скелета на корабче, потънало във пясъка,
вадиш ме уверено към чезнеща във маранята пещера
и за есенните крясъци на патиците
ми разказваш.
Той, Есенният дъжд
На брега до устието, под черните сенки на боровете,
полъхът на бриза се смесва с дъха на смолата
и от пясъчните устни на прилунната река
се носят, смътни, звуците на тръстикова флейта.
Той, есенният дъжд, ме накара
да придърпам мрежите си в стаята,
да спра с прикърпването,
с премятането на иглата от око в око
и да се оставя в сънните ръце на меланхолията.
Тя ще ме захвърли в безкрайните си лабиринти,
в една сладникава обител без център, без посоки –
само шеметно завихряне, докато инерцията стихне.
„Справедливо е да се умира,
но смъртта не винаги е справедлива!“
От къде изплува в паметта ми този тих рефрен:
облъхна ме със тъмнината си,
отмина
и ме остави да се давя, сам,
в усещането за несвършващ сън,
в усещането,
че вълните са препращали от залез в залез
покорното ми вече тяло.
Може Маргарита да си е припявала
докато ме е чакала да се върна от морето
и в просъниците ми на сутринта
след ледените нощи,
мелодията да е достигала до мен –
тя обича да си пее тихичко, когато сгорещява чая
и наднича в тъмнината през кръглия прозорец.
Порядък
Животът е красив порядък –
акациевата клонка
в ръката на момиченцето с белите сандалки,
които му подариха за именния ден –
на Цветница.
То нехае за тънката мъгла,
която тича по хълма сред дърветата,
за полегналите сенки,близо до поточето.
Усмихва се кротко на зеленото гущерче
с уплашени очички,
пристъпва леко покрай него,
за да не го стресне, да не хукне в тревата,
преди да са си казали по нещо.
По хълмовете свечерени
Какво все искаш, все да задържиш –
не виждаш ли, в дола тополите отдавна пожълтяха?
Почуква в здрача сънено кълвач,
все чопли нещо по кората.
Като сянка на глухарче някой приближи,
докосна рамото ти мълчаливо и отмина.
Полъхва.
В дола водата тихо ромоли,
полягат влажните листа и светят,
от храстите наднича като пламък син
закъсняла теменуга.
Когато в някоя привечер
пак в този здрач очите си отвориш
и чуеш пак кълвачът тополите усърдно да лекува,
хвърли му камък, прогони го,
за да не може вече никой за нищо да те буди.
Шепне бялата мъгла по хълмовете свечерени
и се спуска.
Ескиз
-1-
Достатъчно е да си спомниш поне една мечта,
за да хванеш нишките на отминалото време,
да сглобиш по памет хлъзгавите образи на толкова неща,
като къпиновия храст, например, с червените очички,
неочаквания допир на сънувани ръце,
гласовете на обичаните хора…
Има часове, които се протягат цяла вечност
и тогава – Маркес или Хулио, във полусън,
за да минат сгъстените като дюлево сладко
летни следобеди,
когато задухата ще се разтвори в бриза
и върховете на дърветата ще докоснат залеза.
-„Ето го отново,
издига се в горещия въздух над брега,
потъва в хоризонта и пак изплува
с товар зелена светлина върху крилете,
после се губи в тревите, високи, и златисти като него.“
-2-
Всеки ден тя чете на верандата в ракитовия стол
с едно следобедно полюшване,
с едно политане към хоризонта
в ритъма на тъмния джаз от грамофона в стаята –
там кръвта се разрежда и сгъстява в хриповете на гласа,
в протяжния копнеж на саксофона от едни други времена.
И окриляна от златистия полет на бръмбара,
от полета на светлината – тази близка радост,
тя отива по-далеч
от спомена за потъмнял пейзаж с неясни фигури,
по-далеч от ритъма
на отдалечаващите се в мъглата силуети,
така сближена с уморената трагичност на ескиз
с несекващи сбогувания.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 3, септември, 2017
