*
пътят между нас е тесен
когато не се докосваме
светлината бърза да премине –
този ден
започна късно
и ще завърши с изгрев
срещнахме се на улицата
като линейката и червения светофар
ръцете ни лежат
треперят
и чакат
апология на времето
дните ни
започват с целувка
вдовиците
и старите котки
все по-често
не се събуждат
*
очите ти са черен облак
който целувам
чакам дъжда да умие
соления ми език
*
думите ни
често забравят
дупките
по телата на птиците
летят на място
закуска
мръсна вилица
празна маса
мъжът преглъща
жената плаче
докато сянката й
кърви
напосоки
вляво –
деца тичат към морето
за да прегърнат удавниците
(заедно ще потънат
и водата ще потъмнее)
вдясно –
изтощени туристи
се опитват да запалят
огън
в гората
(успяват)
падам назад
и затварям очи
вечер:
вятърът разнася
миризмата на мръсотия
и горящи тела
*
не дадохме имена на цветята
и те изсъхнаха
(покриха улиците)
скриха къщите
от хората в тях
увехнаха до нас
когато те съблякох
за първи път
(като дете
не виждах тялото ти
до последния момент)
оттогава
не сме се събуждали
а около нас
всичко цъфти
*
всеки ден гледам
как поливаш
изсъхналите цветя
в напуканата саксия
която ти подарих
и понякога забравям
че преди да побелее
луната
беше слънце
усещам потта ти като ръждясал пирон
телата ни кървят
зад нас
събират прах
и чакат
да се върнем
*
този дом не е мой
сякаш е направен
за леда
който покрива стените му
всяка зима
топлината е отвън
някъде далеч
където облаците
удрят тишината
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017
