Стефани Гончарова – Гасиш дъжда с цигарата си

*
подарявам ти
всичките си отклонения
неправилни завои падания
повтарящи се като дните сблъсъци
защото лудостта ми е челюст
която расте
и не може да погълне нищо
трака скърца изпотява се
от венците й потича ферментирал пясък
подарявам ти
безсилието и страха
подобрена геометрия на страдането
жестокостта
да те обичам

 

ръцете се извиват
назад и нагоре –
разпънат ангел
легнал на пътя
да се изгубя като цвете
да катастрофирам всичко
което знам и виждам
да дишам през мрежа
от небе

 

*
омеквам
като сладолед
органите ми
светят под кожата
изтъняваща с минутата
бял сигнал
опасно е
и толкова хубаво
да пия от невежеството
на свободното възприятие
отпускам се –
комета от памук
изхарчена
като първата стотинка
на дете
и съм щастлива

 

*
тихо е
гласовете на предметите
вибрират
някъде отвътре
се знае
какво е да усещаш
с кожа от мисли
как се тича
по лилавата вода
къде морето става плът
и звездите възкръсват
всяка с три сърца –
като на октопод
кога времето заспива
гроздето замръзва на капсули
тихо е
в тази топла тъмнина
се създава
нов език

 

ти си събитие във вселената
прорязваш
пулса
на съзнанието
вибрираш
като вертикална линия
спомен без кожа
напукана сълза
подписваш се с опарване
преливаш в различни форми
и ги оцветяваш с
живот

 

*
лежиш по корем
на тревата
от кожата ти капят
светове
гласът ти е ключалка
през която влизам
(тромава съм като всеки влюбен)
за да те гледам
по-близо
отколкото самата би могла
да се познаваш
завалява
но гасиш дъжда
с цигарата си
и си мисля
колко е приятно
да се живее така
и колко лесно
да се умре

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.