Полина Господинова – Под ноктите ми растат цветя

Под ноктите ми растат цветя

а болните ни
умове раждат
децата ни
децата на
ония натрапчиви
желания
които изваждат
очи,
ръце,
сърца
и погребваме
цяло семейство
под дървото в двора
гробарят копае
и плаче –
под ноктите му растат цветя.

 

*
животът
чука по прозорците
слухти през стените
стене
и моли да влезе –
въплътила
всичките си реалности
във вечността
съм залостила
всичките си входове
остава му само
да излиза
да излиза
и да се забравя

 

*
Умът ми
се превърна
в безсловесен
поет
вървя по
безродствени
релси
а след мене
нещо реве,
дращи.
Бързам.
времето не е пред мен
багаж не ми е нужен.
Нещо реве,
нещо дращи.
Влакът заминава.
Ти си кондуктор в грешния
вагон.

 

*
Виж къде сме
запратени
от вятъра
свиваме се в
ъглите на егото си
студът ни убива
самотата лекува

засега

докато сме още млади
и вярваме
че там ще има нещо
някого
после костите ни ще
се начупят
илюзиите ще се
разтекат
и в ъгъла ще остане
едно грозно старческо
петно от
страх.

 

*
когато
той облечен
в черно палто
и без лице
ме погледна
от огледалото

каза че имам
красива рокля
и правилни черти

разсмя ме

а после коленичи –
облече ме във дрипи
и аз му благодарих
за лицето
което не ми даде.

 

*
докато чадърът в ръката ми
се превръща в магическа пръчка
пронизвам луната
и тя се стопява
през мръсния ми прозорец
последните ни думи тлеят
и заедно с нея се погребват
тя никога не би пожелала
отново да свети
нито да диша
агонизира в нозете ни
а ние си мислим
че все пак обичаме

 

*
защото знам
че докато тях
тишината ги убива –
изважда очите им
разкъсва всичките им реалности
връзва ръцете им
облича ги в бяло
беси ги поотделно

нас ни възкресява –
облича ни в черно
и проглеждаме
там
където светлината
е оставила
само изсъхнали
маслинови клонки

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.