Стоян Стоилов – Стръв

*
Любовен мускул в полово искание
напълни жилата със кръв,
обзе го триединно желание
коя от дупките да стане стръв.

 

*
Когато носталгия грабне сърцето
и плачат горчиви сълзи,
когато самотно се чувства момчето –
по-нужна от нужник си ти.

 

*
Добрите хора са добри,
но светът се изменя, нали?
и тогава мръсникът прикрит
ти набутва в гъза динамит.

 

*
На маса, пред магия малка
настройвах своето черво.
На сутринта – картина жалка –
изсрах брикетено лайно.

 

*
Гол до кръста във реката
чака на пусия,
кур му смуче под водата
шаран – минетчия.

 

*
Питаш ме, защо си изгубих лявото мъдо.
Търся го аз, искам го аз,
че без мъдо съм Лили без глас.

Тук е паднало нейде в тревата…
Хайде всички търсете го с мен,
че без мъдата увяхват цветята.
Те са цветята на моя ден.

 

*
И тогава много тъжен
(аз съм персонално блед)
на Росица издокарах
а ла Пенчовий куплет.

Имаше дърво в гората,
Да го наречем… Стоян.
Той не беше се преплитал
и умираше от срам.

А до него Роса – Лина
с чудни вейчици зелени.
Тя е горската бамбина
Бяха те усамотени.

От прегръдката им силна
(как жадуваха за син!)
Пръкна мебел рентабилна
В качеството си на скрин

 

*
Мокър покрив, антена, гугутка…
Безработен и тъжен комин
И тавански прозорец.
И путка…
Замириса на краден бензин.

 

*
Бягат дните – подгонени зайци,
а часовникът тика и така:
– Колко много са тези китайци –
Заканително гарванът грака.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.