Октавио Пас – Разхвърляни камъни

РАЗХВЪРЛЯНИ КАМЪНИ

„Урокът на нещата“

Маска на Тлалок,
изваяна от прозрачен кристал

Вкаменени води.
Старият Тлалок спи вътре
и сънува бури.

 

Същото

Докосне ли го лъч,
кварцът става водопад.
По водите се носи детето, бог.

 

Божество, изникващо
от глинена орхидея

Сред листенца от глина
се ражда с усмивка
човешкото цвете.

 

Ацтекска богиня

Четирите посоки на света
се завръщат в твоя пъп.
В утробата ти удря денят, въоръжен.

 

Сочипили

По дървото на деня
висят нефритени плодове –
огън и кръв през нощта.

 

Кръст с нарисувани слънце и луна

В прегръдките на този кръст
са свили гнездо две птички:
Адам – слънце и Ева – луна.

 

Дете с пумпал

Всеки път щом го завърти
попада, точно,
в центъра на света.

 

Предмети

Живеят край нас,
не ги забелязваме, нито те нас.
Понякога ни говорят.

 

„В Ушмал“

Камък на дните

Слънцето е време;
времето – каменно слънце;
камъкът – кръв.

 

Пладне

Светлината не премигва,
времето, без минути, е празно,
спряла е птица във въздуха.

 

По-късно

Спуска се светлината,
пробуждат се колоните
и, без да помръдват, танцуват.

 

Ярко слънце

Времето е прозрачно:
виждаме, невидима ли е птицата,
цвета на песента й.

 

Релефи

Дъждът – танцуващ крак, дълга коса,
глезен, захапан от светкавица,
се спуска сред биене на барабани:
отваря очи царевицата и расте.

 

Змия, барелеф върху стена

Слънчевата стена диша, вибрира, трепти,
къс живо небе, татуирано:
човекът пие слънце, вода е, земя е.
И върху толкова много живот змията
носи нечия глава в пастта си:
боговете пият кръв, ядат хора.

 

Цвете

Вик, клюн, зъб, вой,
кръвожадното нищо и неговата врява,
пред това простичко цвете се стопяват.

 

Дама

Всяка нощ слиза в кладенеца
и на сутринта пак се появява
с друго влечуго на ръце.

 

Биография

Не каквото би могло да бъде
каквото е било – това е,
а каквото е било е мъртво

 

Камбани в нощта

Вълни от сенки
мокрят мисълта ми
– и не я гасят.

 

Пред вратата

Хора, думи, хора…
Поколебах се за миг:
луната горе, сама.

 

Видение

Видях се щом затворих очи:
простор, простор
където съм и ме няма.

 

Неграмотен

Вдигнах лице към небето
необятна плоча с изтъркани букви:
нищо не ми разкриха звездите.

 

Превод от испански – Мария Георгиева-Монтеро
Paz, Octavio, “Piedras sueltas” [1955], вLibertad bajo palabra, Madrid: Cátedra, 2002

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.