Емилия Авгинова – Икебана

Икебана

Смелост –
и ще се подчиня
на цъфналата сакура.

Един актьор
все още се опитва
да съблече
измачканата сянка,
втъкана
в кимоното ми.

Разбира се,
пълзящата врата
е само знак
за гостите.

Във полунощ
Ще си потърси всеки сам
Поанта.

 

*
Нищо не казвай …
Все ми се случва
да нагазя
в Млечния път –
чува се само
писъкът на звезди,
които завинаги падат…
Долу
някой си пожелава
нещо…

 

*
Времето прекалява
с многоизмерните си
предложения.
В подмолите
на изкушението
тъгуват рачета.
Луната – жълта запетайка –
ти обещава продължение,
ако обикнеш словореда ѝ…
Защото всяка точка
е скептик.

 

*
Един палячо
в центъра на суетата
и хиляди мехурчета
по покривите
на въпросите…
Това,
което ме боли,
не иска да си иде.
А глупавият вятър
лъска обувките ми –
цяла сутрин.

 

*
Как ми откраднаха
сянката!
Лъжата им
сега ще се спъне
като уморен дакел.
Ще клепнат ушите,
даже няма да чуе,
как носът ѝ расте.
Ще завърже чувала си
и ще тръгне
към воденицата.
Но …
Беззъбата истина
там
вече меси
погача.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.