Ваня Данева – Термити

Термити

От високото жилищният блок
прилича на бучка сирене,
нападнато от термити.
Черните точици щъкат
навсякъде –напред-назад,
потъват в лоното
на бялото, после се
появяват пак, влизат-излизат…
Тези двете са като нас
с тебе – тръгват и се връщат,
враждебно размахват
крачка, после притихват,
допират муцунки –
там, на третия етаж вдясно.
И си мислят:
“Всичко е о`кей!“
Но само от високото
се вижда как бучката
намалява, намалява.
В един миг разбираш –
няма къде да се върнеш.

 

Кучето

Кучето се казва Омир.
Порода питбул.
Донесоха го от Америка.
( Тези американци!
Само те могат
да кръстят куче
с такова име. )
Изпълнява команди
единствено на английски:
“Сед! Даун!“
“Гуд бой, Омир! Гуд бой!“
Иначе му говорят
и на български.

Кучето Омир
редовно препикава
розите на стопанката.
Вместо да се почувстват
наторени, те залиняха.
“Нот хиър! –
заповядва мъжът
с нужната нотка
твърдост в гласа
( според инструкциите ).
“Не, в розите!“
“Не, в розите!“ –
вика и прислужницата.
Нищо не помага.
Опитват и на гръцки:
“Ми! Охи!“
Ефектът е същия.
Розите умряха.

 

Наблюдение

Орловите пера на гълъба.
Те са невидими.
Видимо е настървението,
с което кълве
подхвърлените трохи

 

Диво и питомно

Всяка пролет засажда цветя –
да радват слънцето и очите.
Всяко лято тревата, незасята,
залива всичко наоколо.
Потъват в нея и цветята,
и прагът на къщата.
Накрая скри и покрива
на сетния му дом.

 

Чашата

Отпих от чашата,
но жаждата ми не премина.

Водата заприижда и
корабите се залюшкаха,
страховете в трюмовете
се раздвижиха,
като олово тегнеха
към дъното.
А хоризонтът – сив гранит –
не предвещаваше спасение.
Тогава го видях –
стоеше, вперил поглед
в тъмните талази.
На възрастта на моя син
( и сякаш беше той ).
Красавец? – не. Но обаятелен.
Не тръгна по вълните,
не ни нахрани
с хляб и риба, ала
присъствието му изпълни
цялото пространство.
И силата прииждаше
на тласъци. Забравили за
дребните си щения,
корабите ѝ се подчиниха.
Една от мачтите
разкъса облака и освети
пътека към дома.
Когато стигнахме,
денят преваляше, но
още дълго пяхме,
прегърнали нечаканото
избавление. А той –
изчезна, внезапно и безследно.
Не забелязахме кога и как. А после…

Чашата е пак на масата.
И чака.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.