Дачо Господинов – Снегът на малкия провинциален град

 

По идея на Валентина Митева

И даже най-прекрасното
сред виртуалните неща
единствено допълва
изящното несъвършенство
на живия живот.

 

***

Така съм нежен,
когато искам вещицата да приспя,
и безразсъден –
когато феята във теб
целувам…

 

Литературно четене

Вървеше четенето.
Поети, поетеси
отпред излизаха.
Четяха –
кой колкото си може патетично.
И се опиваха от мисълта
за неизбежността на своето величие.
В препълнената зала –
слова и ръкопляскания –
едни след други.
… Единствено един поет
го няма в суетата.
Сега не го вълнува Вечността.
Той просто заработва си насъщния.

 

***

Мръсен е снегът
в малкото градче.
Черен,
топящ се сняг.
Снегът
на малкия провинциален град,
искащ да прилича
на още по-мръсния сняг
на голямата провинция,
наречена столица.

И стиховете ми са
малки черни въгленчета,
съскащи и гаснещи
в мръсните локви
на дребните душици
в още по-незначителния град.

Където
в кафенето квартално
одумват колко беден е поетът
и гледат си часовника:
„Сега само за пет минути
си изпи кафето!“

О, провинции гадни!
Къде остана истинския,
девствен сняг,
има ли го още?…

За да нагазим в него с теб.
И се целунем
пречистени.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.