Вангел Имреоров – Октомври

октомври

часовете пускат
сенките си по земята.
светът е празен
освен твоето дишане
не чуваш ли
не чуваш ли
че си отивам.

 

в сърцето

в тишината
между всеки удар

там живея

в секундите
делящи една минута
от друга

между капките
в дъжда

в невидимото пулсиране
на нещата

в тъмнината притаила
звездите по небето

зад всеки дъх на вятъра
по спомените

в пространството между дните
в сънищата

там ще ме намериш.

 

***
един ден
тъмнината, която събираш,
започва да прелива.

сутрин
отваряш очи
и тя е пред теб –

стои по дължината на твоя ден –

по краищата на мислите ти,
пред очите ти,
между щастливите спомени,
в тях, в бавното говорене
на минутите,
в последните ти думи,
в края и в началното.

тъмнината ражда думи,
думите раждат теб.

 

***
в устата ми спят думи.
искам да пия дъжд,
да се задавя,
да кашлям гръмотевици.
да ти кажа, че тишината е черна,
по-черна от теб,
от косите ти,
от вятъра нощем
по празните улици.
в устата ми спят думи.
една по една
ще ги изговоря.
всяка дума – загуба.
всяка загуба – твоя.

 

***
намери ме

в това сплитане на времена
и мисли.

в изчезването на сезони.

когато търся без да искам
и бягам без да бъда гонен.

 

***

през останалото време
се старая да напускам себе си
емигрирам в паметта си.

там обитавам
няколко държави едновременно

моята и вашата.
и тази на всички,

които никога няма да познавам.

 

***
толкова пъти
плувахме в сънищата си

и изчезвахме в тъмнината,
защото не искахме да се будим,

но сънят винаги само минаваше
през нас, за да ни остави отново
в дните ни.

 

***

в спокойния час,
в невидимия поглед,
който те изпълва
по-бавно от приближаващ се сезон.

в жълтите очи на котка,
сенките на мебелите,
прахта на вещите, твоят дом,
книгите ти (недочетени),
животът, който не си довършил,
не си разбрал.

Там.

 

***
две:

камъчета в кутия,
клечки кибрит,
свещички пред църква,
хубави думи една до друга.

една:

хартиена лодка и
сутрин плувнала в мъгла;
причина винаги да те обичам,
винаги да се връщам
за теб.

 

***

когато вечерта
чисти улиците,
прибира хората,
бърше
светлото останало от деня,
застава цяла по небето.

пулсираща азбука.

небето се пише над града,
в който комарите
пият светлина от малките стаи
където дишаме сами
и ребрата са клетки,
но в тях не живее никой.

сърцето е другаде.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.