Стефани Гончарова – Семейство

детството ми е като отхапана ябълка –
червена отвън
но кафява
около слюнката

 

на колене

шумът
от толкова грешки
се проветрява само
предварително
докато си още малък
и имаш прошка
за разменяне

 

чакам те

на границата
на хартиения свят
от който ще излезеш –
създание на мрака и надеждата
ще отговориш ли
на болката ми

 

семейство

на баща си ще оставя
едно поле мълчание
празен параграф
обърнато с гръб лице
мамо
вината не е в този
който я изпитва
но не е и прах
който да избършеш
най-красива съм
в дрехите ти
малко след като
съм изгубила дете

 

страданието ти свети като ореол
пия от цвета му –
претопил е всяка острота
не остана нищо
с което да изрежа
всичко което ми пречи
да се пожертвам за теб

 

***

аз съм черен облак
изпран от слюнката
на птиците
с всяко тяхно приземяване
живея смъртта си наобратно
и гледам как снега
започва от очите ти

 

загубих те преди да те открия

сто пълнолуния
почерняват като миди
преди да мога
да умра спокойно

 

***

ти си като втора кожа
под която е винаги
студено
нося ноктите ти като обеци
мисля те като реалност
но знам че би било
варварско
да съществуваш

 

материя на мириса

забранено е да се говори за това
мълчанието ми се сношава
с образ
от вътрешната страна
на усмивката ми
един скорпион
тъче верига от коса
в която ще те хване
и приспи

 

***
дъждът
ослепява като море
за да стана рапан
да допреш ухото си
и да ме пуснеш
да вляза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.