Ивона Иванова – Празник

Closer

Името ти е
като куршум
в мозъка –
искам да го забравя,
но не мога.

 

Трябва да има за кого

Така умираме,
умираме,
всеки ден все повече
и повече.
Самоубийството
е ритуал,
за който
трябват
двама.

 

Думи

Не съм добра във думите,
но съм добра
в пробождането на сърцето,
като игла
с обратен ход,
зашивам всичко
счупено и скрито
от очите на невиждащия,
а невиждащите
най-често са обичащите.
По-добре да ослепея,
преди да ме осакатиш напълно.

 

Неделя

Когато всички знаят
За лудостта ти
Започват да бягат
От теб

И става така:
Или си луд
Или си тъжен
Или никой никога
Не те разбира


Странни неща

А всъщност
и по-странни неща
са се случвали
от това да виждам теб
в огледалото,
когато си размазвам грима,
да е наобратно
блузата и аз,
с ръбовете навън
и косата
да се разпилява
като птици,
летящи над плажа.
Времето тече назад
и всъщност ние
нямаме време.

 

Бяс

Сутрин, когато
кучетата лаят
и е тъмно и си сам
и онова
студено чувство в стомаха,
както преди да ти
смелят сърцето,
тогава очакваш
да те подгони
дългът да се бориш,
да вдяваш конци във игли
по двадесет часа на ден,
а в останалите четири
да обичаш някой, който
предпочита да играе
карти пред блока,
пред това да те гледа в очите.
Тогава осъзнаваш, че
каквото и да правиш,
си прецакан,
и е вечна хладна сутрин
и това е всичко.

 

Съпруга

Най-хубавите неща
не се случват никога.
Разминаваш се
с погледа ми,
какво сътворихме?
Ние сме тук за да страдаме
и все пак се питаш
кое е по-добре:
жена ти да не те обича
или да обича еднакво теб
и всички останали.

 

Дама пика

Все така се получава, че
винаги малката бутилка
ти диктува големите мисли,
и искаш да бъде различно,
но разумът в теб
прави път на сърцето.
Сърцето е дама,
но вечно самотна.

 

Асфиксия

Аз съм звяр,
който не може да диша,
поробен в клетка
на извратено съзнание.
Плод съм
на твоите мисли,
създаден,
за да бъде притежаван.
Навън е дивото
и то крещи моето име,
а в мен блъска всичко.
Дробовете отказват.
Аз съм звяр,
който не иска да диша.

 

Празник

Навън е валяло дъжд,
а аз не съм убивала
охлюви със стъпки,
нито хора с мълчание,
нито себе си
(понеже е празник).
В моите улици,
вътре в мен
безразлично
пълзи отчаяние.
Но аз съм вълна –
заливам го и го давя,
самотното мъртво вълнение
в мен
се обажда
с крясък на чайка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.