Теа Монева – Muerta

***

Няма значение колко далеч от морето
– ти ще си вкъщи.
Няма значение, че е толкова вероятно,
колкото две цветя да се срещнат
без пчели,
но все пак аз вярвам в онази звезда
на небето,
която ми показва пътя към теб.
Няма значение къде,
прибирам се у дома.

 

Смъртност нула процента

И пред мечтите на този девствен залез
денят е победен от булото на нощта.
Елегантните ѝ блещукащи брошки
потъват все по-далеч от нас
и по-дълбоко в небето за пореден път.
На земята нищо ново – дъжд от дълги минути
покрива безпощадно кратките ни тела.
Аз и ти, мили, вечер винаги ще работим с факти,
все пак ние не сме нищо повече от чиста наука.
Не си ли чувал с потупването на сърцето си
как вторият закон на термодинамиката обещава,
че да се унищожи енергия е твърде немислимо.
Не усещаш ли с повдигането на гърдите ми,
че аз и ти никога няма един друг да се загубим,
изчезването ни от картата е също просто фикция.
Нашите души ще бъдат първо пепел от светулки,
после мигове от вечност, както и самата вечност,
а накрая спътници на нови неопитомени тела.
Те непременно ще се срещнат, за да си правят компания
в един нов неспокоен свят и в един нов непознат Мюнхен,
отново и отново…

 

***

Слънцето изгрява от тухлите на съседния блок.
Наблюдавам първа този изгрев (за някои залез)
все едно не е докосван от друг.
Разхождам се по парапети
И разплисквам надеждите си по паважа,
вътре водата ми е спокойна –
точно тридесет и седем градуса,
плочките се свиват под краката ми
и малкият балкон от улица Зендлинг
се изпарява без предварително предупреждение.
Слънцето и аз ставаме опит за безсмъртно съединение,
Докато по мен се разтича едно нестихващо стихотворение.
А за да съм добре, а за да е терасата цяла,
не е нужно много.
Едно малко сърчице я сглабя
и денят преминава отново по-невинен
от крила на пеперуда.

 

Морският човек

Светлината на деня ми
– синият му поглед.
Шумът по пода
– стъпки на море.
Без иглолистни дървета,
твърде юли е в душата му.
Глухарчета,
подари ми той глухарчета,
те ми разказаха
за несъществуването на ъглите.
И залез няма.
Само утро е в ръцете му.

 

Вечерна Варна

Поливам с джаз минзухарите
от прашната мансарда
и се оставям до прозрачното на стаята,
смъртен свидетел на безсмъртното.
Навън няма никой.
Скромният морски град
започва и завършва с буни,
вълните са естествено продължение
на тънките му улици.
Стъпките от пясък
напомнят на луната,
че имало е друг живот,
докато чайки разбиват гласове
по платна, покриви, площади.
Излизам тихо от излишното
пространство на глупавите си стени.
Разхождам се между приливите
на сънищата и мислите си.
Захвърлям косите си по котвите
и изведнъж си имам всичко –
няма нищо по-свещено от морето.

 

Любовно писмо

Представи си само колко фалшив би бил
свят без любов и цигари.
В такъв живот никога нямаше да се срещнем,
да смесим залезите с изгревите,
да осъзнаем колко смъртността е наша.
Дим след дим аз обичам
да пея гола под водата
и никога няма да се откажа от отливите,
те ми напомнят за луната и за теб,
вълни са нашите метафори.
Смъртта ще е много студена,
следователно животът е топъл,
макар и да не сме заедно…

 

Пореден

Като листче за цигара е,
намираш го трудно
изпод всички други вещи.
Навиваш го лесно,
даже той сам вече е бил
прегънат, но леко.
После гори бързо,
топи се без пощада
изпод начервените
ти устни.
Накрая изчезва,
Забравяш го,
просто пореден лист,
и започваш да търсиш нов
сред още съществуващите
облаци дим.

 

***

В такъв момент от вселената
искам да заспя след ярките образи
под твоята нежна ръка
и да сънувам теб,
ако някога въобще би ми позволил
да сънувам,
вместо да живея,
или да живея,
вместо да сънувам.
Ние сме едно топло кълбо от енергия,
А далеч някъде снегът се топи невъзмутим,
почти излишен
в нашия елемент от вселената.

 

Казват

Не обичам вечер да се прибирам сама,
стаята ми непременно се пълни в пердета
от недопушени цигари,
пропукани китари дрънчат от екрана,
гримът рисува кривите от изминали любови
по избледнялото ми лице,
а ръцете ми плачат,
протъркани от чашите с червено вино,
бялата риза е поискала да умре,
но не сама,
най-боли по краищата на забравените чаршафи,
но такава, казват, била младостта
и всичко било наред, казват…

 

Повече живот

По пътя за смъртта мечтая
животът все пак да продължи
да ни приютява в своето легло.
Възможно ли е някой някога
да напусне обитаваното място?
Не оставят ли птиците своите пера
по всички градове, в които
са се разхождали нощем по небето?
Ще ми се да вярвам,
че сме почти като тях
и обичаме своите криле,
но повече живота.

 

Muerta

Животът и аз взехме това решение:
искаме да съм много неща, но най-много човек
и да получа от Muertа повече, отколкото да ѝ дам.
Тя не може да бъде съкратена, но гледам те аз,
очарователна е срещата ни в пустинята на мравките,
върху корицата на нашия първи брой е начертано:
пътници без билет се сблъскват
случайно във вражески влак.
Цветовете ни са с подобни светоусещания,
спираме да правим смисъл и просто се целуваме.
В това тъмно купе убиваш постепенно
моето задоволително съществуване,
обличаш ме в живеене и ме пазиш от ежедневието.
Не ни остава много освен да сме истински
и да възприемем този ден,
докато обичаме, нищо няма да й дадем.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.