Полина Господинова – Черните мисли

Поверия

когато черна котка
ти пресече пътя
хората казват
че било лоша поличба

никой не ти казва

че когато
счупена
независима
почернена
жена
ти пресече пътя
най-често
ти се превръщаш
в
лоша поличба

 

***
черните мисли
в главата ми
рисуват образ
по твое подобие
срещи
по мое желание
и мен
такава
каквато не съм
снегът се стопява
по вените ми
и ме превръща
в илюзия
ти все още си тук
и
все още дишаш
аз съм другаде
и
все още дишам –
причината не си ти

 

***
снегът се топи
върху шалът ми
аз се топя върху себе си
и
събирам
все костеливи орехи
взимам грешни решения
от косите ми капят сълзи
опитват се да се измъкнат изпод
януарският мрак
и неговата сватба
за да си пробият
път
там където
би имало значение

 

Дъждовно

малките капки
дъжд по прозореца
ми нарисуваха любов
а после я удавиха
стече се задавена
по вратата
и изсъхна

 

***
Ти си любимата ми
запалка,
която кътам
грижливо в левия
джоб на палтото си.
Аз съм цигарата,
която е в устата ти.
Изпушваш ме и вадиш друга.

 

***
Сутринта е
времето,
в което пръстите
ми бродят по нечие
тяло.
Измъчват го.
Изтръгват каквото могат
и се унасят спокойно.
Сутринта е времето,
в което устните кървят
от желание
и правят невъзможни гримаси.
Сутринта е времето,
в което
очите отразяват любовта,
пречупена
през призмата на празния ъгъл.
Нощта е времето,
в което заспивам сама,
между две
отдавна разлюбени
възглавници.

 

Зиморничава

Дори слънцето,
което топи
ледовете носи
полъхът на зима.
В мен сезони не се менят –
винаги е студ.
Сезонът в мен
си ти –
затова не ми харесва.
Есента е друго нещо.
Носи на гърба си
отломки от спомени
в които още вярвам.
Замазва ми очите,
гали слуха ми
и когато и последното листо
се отрони –
пак си ти и пак е зима.
Ужасната бяла гостенка убива всичко
у мен от 7 години насам
и винаги се чуди
защо ми е студено.

 

***
Кофичката
от любимото ти
кисело мляко
остана празна

напълних я

с думите които
не искаше да чуваш.

 

Рани

Счупените ми ръце
не могат да прегръщат.
Оставям ги сами
на леглото
да се завиват със
бяла
самота.

 

The End

след дъждовете
и бурите
остават само
локвите
в които
измиваме
душите си

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.