Манифест

ПРОДЪЛЖАВАМЕ ОТВЪД. МАНИФЕСТ НА НОВА АСОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

 

Манифестът отдавна е изгубил значението си на акт, легитимно предаващ уникален екзистенциален и естетически опит. Същото важи и за неговите автори. И за авторството въобще. В подобен смисъл Манифестът е само историческа следа и негация на социалното значение на изкуството.

 

Защо тогава пишем Манифест? Защото сме асоциални. И искаме да засвидетелстваме изгубеното време и смисъл на деградацията на изкуството, литературата в частност. Опитваме се да възкресим манифестното, а с негова помощ – и автора, но най-вече възкресяваме поезията в нейното отрицание и метафизично бягство от самата нея.

 

Социалната функция на изкуството е изчерпана в елитарните и консуматорски пози на креативния потребител, апотеозно честващ експертни статуси и високи морални позиции. Струва ни се, че съвременните автори, ако въобще има такива, изцяло са интернализирали дисциплиниращите дискурси на литературната, научната и политическата власт. Подобно на Фуко откриваме надежда в технологиите на себе си, фиксиращи обаче не дистанциите спрямо властовите центрове, но най-вече спрямо подмяната на екзистенциално-метафизичните търсения, на крайностите на човека, на граничните образи и езици с оправданията на техните тотални отсъствия в настоящето. Ние възкресяваме автора, за да убием твореца.

 

Ние пишем асоциална поезия, за да се самоубием като поети. Ние се отчуждаваме от производителите, работниците и продуктите на изкуството. По този начин спасяваме себе си. Яхваме Торинския кон и тръгваме към Апокалипсиса с възгласа „Само Бог не е мъртъв“!

 

 

Автор:

Васил Прасков

Добавка 1: 

Душата е асоциално животно или допълнение към Манифеста на Нова Асоциална Поезия

Душата сама по себе си е асоциална в метафизичната си същност, отричаща всеки социум и социалност, говореща само и единствено на езика на поезията и опитваща се да напише своя версия на истината, за да спаси себе си. Ето защо ѝ даваме думата, делегирайки ѝ пълна свобода на Автор на нашето продължаване отвъд апокалипсиса, през самоунищожението, към възкресението, след които остават само Бог и Любов.

Ива Спиридонова

 

Добавка 2: 

Отчаянието на думите

Поезията е екзистенциалният изначално обречен копнеж  на човека да приключи, да доведе до осъзнат край всяко разкъсващо, парадоксално чувство чрез себеизразяване посредством думите. Смъртта на чувствата е самата свобода – самотата в най-голата й форма. Никой от нас не е научен да умира приживе. Отчаянието на думите е достъпна форма на самоубийство, защото думата е вкаменелост и памет, реликва, образ на нещо несъществуващо, забодено като пеперуда на пано – сянка само на себе си. В този смисъл писането е дълбоко асоциален акт, който не води към живота с неговите преходни, нюансирани илюзии, а към същността – безвременна и (без)личностна. Общност от хора, съзнаващи думите само като символ на прехода отвъд, е смисълът на понятието общност изобщо. Спойка на различностите, спиране на потока на ума и слушане. Свят без център и без цел. В началото и в края на този път стои единственото съществуващо, което не е нито чувство, нито дума – любовта като битие.

Ружа Матеева

 

Добавка 3: 

Свободата е единствено в Духът. В този аспект всяко обвързване с „приетата“ реалност е социално.

Божидар Пангелов

 

СПИСЪК С УЧРЕДИТЕЛИТЕ НА НОВА АСОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

Айча Заралиева
Александър Иванов
Божидар Пангелов
Васил Прасков
Велислава Кандова
Виктор Иванов
Габриела Балева
Гергана Златкова
Димитър Пенчев
Елена Янева
Емилиян Иванов
Звезделин Минков
Ива Спиридонова
Ивайло Мерджанов
Ивона Иванова
Кристиан Илиев
Наташа Георгиева
Ружа Матеева
Стефан Вангелов
Стефан Гончаров
Стефани Гончарова

Comments

comments