Павел Павлов – В тестисите на живота

Животът е крепост, в която никой не живее. Чакаме прилива в януарските стихове на Павел Павлов. 

Александър Арнаудов 

 

*

Така е приятелю,
животът е строене
на пясъчен замък,
в който никой няма да живее.
Но поне може
да се поснимаме с него,
преди да дойде приливът
или някой не падне
пиян върху него.

 

*

Смъртта ти ме обеси.
В клоните
на дървото на живота.
За назидание.
Поне така си го мислеше,
така го планува.
Но аз тайно идвам да те виждам.
Между импулсите на светлината,
между всяко твое премигване.
Не успя да ни раздели.
Няма закон,
който да принуди
светлината да не жадува мрака.
Няма…
Знаеш ли, не ми харесва
как го играеш Рапунцел
и си вееш косата така безразборно
по някакви кули.
И не ми се сърди, че те скубя,
за да ми паднеш в очите…,
в страната на чудесата.
Понякога имам страх от високо.
Тук смъртта обича да прави аборти
в тестисите на живота.
Иначе постоянно иска попечителство…
А трябваше просто да се дегустираме.
Да се прекараме по небцетата си,
между зъбите и да се изплюем.
Преглътнахме се.
Защо мълчиш…
Защо ме разчекваш
с този безпризорен поглед?!
С тези очи от черен турмалин –
едното истинско,
а другото фалшиво.
И това мълчание зад тях, от мрамор.
Аз търся смисъл да живея,
или търся нещо, което
да обезсмисли живота ми…
Все едно.
Ако птиците умират сами,
то дали самите умират като птици…
Да имаш нещо в очите,
но да го няма пред тях.
Противоположни животи в едно тяло,
уж вървим по един път,
но в различни измерения.
И само любовта ни дава сили –
едновременно осезаема,
едновременно нереална.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021

Comments

comments