Марин Маринов – Падащите ангели в морето

Чай

Знаех, че не бива така рязко да се изправям в леглото, когато се завръщам в зазоряването, защото е толкова чувствителна, смазана от непрекъснатата грижа да не ми се случи нещо непоправимо, тази тревога, която я отпраща винаги към кърпичката, напоена с камфор и подгизнала от сълзи в миналите погребения, непоносимостта й към нови загуби и страха от потъването й все в тази лъскавина на черната дреха, едно скръбно гарваново черно със синкави отблясъци, потъването в подпухналия ритуал на чая за нощно бдение, който донесе със себе си в самото начало, заедно с моминския скрин, пълен с женските й тайни, (навярно купчинки писма в цветни пликове и листи, розови, разбира се, изписани с красивия й почерк, копринените панделки, разделили пликовете на равни части, самотни послания, заровени в скрина и забравени, преди да отпътуват); чаят, с ароматите на шоколад, от които благоухаеше цялата къща и ме изпълваха с наслада отначало, после полепнаха по стените, заляха завивките, станали тежки и сякаш винаги мокри, тя цялата излъчваше този аромат, който се опитвах да отмахна от тялото й, да пресуша през втвърдените връхчета на смайващите й гърди пресищащата сладост на този какаов дъх, безполезен опит до следващата запарка и все пак, котешките й приплаквания и скимтящо хленчене, тъмните тласъци на кръвта, с които се отвинтвахме като по спирала от света; да не се изправям рязко изпод ленените завивки, докато тя говори на висок глас с някой в оттатъшното време, с някой, който не познавам, свидетелят на нощните ни бдения, преди потъването, всеки откъм своята страна.

Марин Маринов

 

из „Квинтети“

 

2

Скали и пак скали, надвесени над устието,
като гледах от високо превитите тръстики
след снощната буря и маковете, с дивия им пламък
между пукнатините – това есенно рязване през въздуха,
за да тръгне шепотът на мъглите от север;
следобедът лежи върху водата, тихо е, толкова тихо,
сякаш нищо не се е случвало между двете луни след лятното
слънцестоене, само няколко прашинки време, останало
след острата игра на светлините, капки звън във глухите галерии
на пещерите с морски видри, удар на вълна,
едно незначително трепване върху купчините миди
на чакълестия бряг, това мъртво присъствие
в натъжаващия алгоритъм на сезоните.

 

3
 
Каквото е останало след лятото,
остава тук за дългата тъга на дъждовете върху пясъка,
следи от пръсти, извити линии с форми на сърца,
отпечатъци на колене, втвърдени до водата,
тъгата, която трябваше да е моя, защото е есен
и хоризонтът се огъва по вълните;
очите ти са с цвят на скъпа пура,
напомнят ми за южните морета, за островите нощем
под ниските съзвездия, (толкова е просто да обичаш),но сега,
сега си мисля за другите неща, за тихото лице
под сенките на боровия хълм, отсреща кормораните сушат
крилете си на бриза и как ли се е казвало момичето,
което се лекуваше под оголените от кората си дървета,
кълвачът сипеше усърдно златен прах върху косите й,
сенките се спускаха по хълма
и слушах нощем вятърът
как търкаля изровените гласове по дюните

 

25
 
До Магдалина К.
28 август
 
Тези кухи кости, по които вятърът настройва
тънките си флейти, пръснати
из сведените храсти от дивите кучета,
всяка нощ минават през паяжините в съня ми,
обвиват ме като сърце във друго тяло,
което няма повече да бие.
 
Устието е наблизо и привечер рибите
излитат над водата, змиорките се гърчат в сухата трева,
докато стигнат морето и няма нищо друго да се случва
под това небе, замрежено от дългошии птици.
Кучетата дремят през деня, ще ги чуеш да пролайват
някъде под сенките, а вечер тръгват по брега на лов за
зайци, таралежи или ангели, заплетени във къпинака.
Няма да е чудно, ако видя в някоя от утрините пръснати пера
по стълбите пред хижата, защото чувам през нощта
как душат до вратата, търсят ме, друг път лаят
с изплезени езици срещу мътната луна,
скупчени по дюните, хапят се до кръв,
за да удавят скръбта си.
В онази утрин, след снощната буря от север
с яростни светкавици,
време за дране на котки и мастилени сенки из въздуха,
кучетата виеха от хълмовете с лигави муцуни към морето.
 
Тогава го видях в далечината, мярна ми се пред очите
като оглеждах шамандурите за миди от дигата на солниците,
приличаше на дънер с извити клони, (а може и да е било
от пяната, когато се показа отново) и чаках повесмата облаци
да прелетят нататък. После можех да си тръгна,
морските птици подтичваха вече с тънките си нозе
по брега за изхвърлените раци и скариди,
но се мъчех някак си да разбера тогава, дали
вълните не изтласкваха насам изгризаното тяло на удавник,
бял като солта под обедното слънце,
да видя ясно мрачната процесия делфини,
ведно със чайките, оплакващи край него.
Можеше да идва с теченията откъм острова, помислих,
снощи се е спускал с бурята отгоре и трябва да се е разбил
в кулата на фара.
 
Следващият ден не ми донесе облекчение,
макар да беше ведра утрин,
лодката се плъзгаше по кристалната вода,
полюшване, покой, полюшване, покой,
този бавен танц и прозрачното небе
с няколкото сънени звезди в короната на хоризонта:
дълга тишина за полегналото тяло, затрупано във пясъка,
украсено с водорасли и черупките на бели миди,
с формата на раковини –
две по две, като разтворени криле на непозната птица.
( Докато ти пиша, през отворения ми прозорец
се чува квакането на жаба от дола с тополите,
странно нещо е самотна жаба в лепкавите часове
пред зазоряване, без луна сред бликащите звездопади,
без прохладата на свежия ясник след горещините,
само жалбите на совата от хълма с люляците, но тази нощ
едва ли ще изляза след гласа и́ да я търся,
в тази лятна нощ, без синята луна и звънката утеха на щурците,
само с падащите ангели в морето
и флейтите на вятъра, някъде в гърдите ми.)
 
 
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments