Емилиян Иванов – История с копнеж

С удоволствие ви представяме най-новия разказ на фронтмена на старопрестолния ъндърграунд Емилиян Иванов в епицентъра на апокалиптичния копнеж на списание Нова асоциална поезия.

 

ИСТОРИЯ С КОПНЕЖ

„Как се ловят тия пусти змии на тия стари години – мислеше си Юстина – Като малка беше друго – ловях ги – смокове, пепелянки и слепоци, да плаша момчетата; явно хубаво съм ги уплашила – щом си останах стара мома, или – достолепна девойка, недостъпна – както ми звучи една идея по-добре; ами я, слава Богу, че не ми пука; и дали съм сама, без да съм самотна, или съм самотна, без да съм сама (по-лошият вариант) – май все ми е тая… Но къде да ги търся и ловя сега – тайпани, мамби и усойници ниедни – Гд да ми е напомощ…”

Проф. Юстина Витек – едно от най-мощните имена в теорията на литературата у нас – лична приятелка с такива авторитети като Юлия Кръстева, Ихаб Хасан, Цветан Тодоров, Жак Дерида… и кой ли не още – като Ноъм Чомски, се бе наскоро пенсионирала като преподавател, ала не се поблазни да увисне вкъщи пред телевизора, плетейки терлици, нито, дори – да потъва в дълбините на някакви най-невероятни кръстословици от вестник „Последно време”, не: оттегли се в своето село, което се наричаше Отклонение, и където кметският наместник лесно я склони, дори – кандърдиса – да поеме, като директор, ръководството на тамошното читалище – „Творящият поглед” (което е малко чепухаво име за читалище, но както и да е).

Забързана, Юстина зави по пътеката край дерето, където почти се препъна в един огромен смок – същински анаконд, който лежеше, завит на осморка, като самата безкрайност, с издут корем – явно тъкмо се беше нагостил с един цял плъх – и бе ленив и инертен, като историята на бъдещето. Тя светкавично, както и сама не бе очаквала от себе си, го хвана малко под главата, сетне най-безцеремонно го набута в една бризентена торба и отнесе към читалището. Защото Юстина Витек добре знаеше, че всички велики, древни библиотеки, са били охранявани от змии: само така можеха да бъдат поставени на място мишките, плъховете и всички останали гризачи; самите змии, пък много успешно се адаптираха към книгите, праха и всичко останало в хабитата на библиотеката, и се превръщаха в нейни най-предани, верни, ревностни стопани.

Смокът, който на свой ред, веднага получи името Хезиод, бил отначало твърде объркан, попадайки на непознатото място, ала все пак, се бързо ориентирал, окопитил и се настанил в отдела по математика, точно на най-долния ред, и то зад книгата „Копнеж по ускорението на сходимостта,” която му станала настолна, като крайъгълен камък на неговия дом, за много и много години напред.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments