Рени Васева – Пощальонът винаги звъни два пъти

Някакви думи
прииждат във мрака,
пенливи бързеи, неочаквани.
Сякаш жива вода
отмива в очите ни
стогодишна тъга,
дето тъне на дъното
като есенна кал –
меланхолно дълбока,
елинпелиновска. Жал
като съхнеща шума
се натрупва, препъва ни
и изгазване няма,
и няма отърване.
Бродим нощем из блатото,
денем го пресушаваме.
Само думите ни спасяват
от безпаметното удавяне.

Представяме ви нови стихове от Рени Васева, която наскоро издаде стихосбирката си „Денонощия“. Успех и на добър час на книгата!

 
 
*
Панелите дишаха шумно,
усещах дъха им,
усещах всяка износена става,
напукана кожа и тумори,
зейнали в тоталитарната плът.
Бяхме техни елитни затворници
седемнайсет етажа нагоре, където
над динозаврите обитаваше само небето,
а белите къдрави облаци
се заклещваха в пожълтелите челюсти.
Панелите се полюшваха –
три кули с прозорци решетки,
десетки вторачени, полудели очи
на евтини климатици
с въртящи се на всички посоки зеници
и разбира се, уникалната гледка
на все още живия град.
Всяка тераса беше пъстро
вълшебно килимче.
Ти пушеше в мрака,
над тебе звездици примигваха
с напрашени очи,
а луната завиваше кръгло лице
и се канеше вече да спи.
Господ ни благославяше с блага десница,
ти хвърли огънчето и то полетя в тъмнината,
аз заслагах вилици и лъжици…
 
 

*
Просто някой звъни
на вратата
като в оня филм –
винаги два пъти.
После следва мълчание,
тишина, чувам я –
дълго ехти в коридора,
думите й говорят
отчаяно, агресивно…
Най-напред
вляво от стълбите
тишината се спира
в обувките.
Съвсем са замлъкнали,
застъпили някак си
пръстите, кръстосали
страх и желание,
готови да хукнат
в обратна посока
по старите стъпки
по прашното стълбище,
за да се скрият долу,
на двора.
После тихото
се приплъзва в джобовете,
приютили ръцете ти,
дланите, пръстите,
златния пръстен,
който ти дадох във храма.
Тишината си спомням
в гласа на отеца,
благост изливаха думите,
а в очите смъдеше
пуст коридор,
по който вървеше слепец.
А сега ти мълчиш,
додето отварям вратата
и като в оня филм –
звъниш винаги два пъти.
Не разговаряш
със непознати…

 

*
Има ли място в купето за мене?
До вратата ще седна.
Събувам обувките,
уморени от ходене, петите горят,
залез някакъв тича ли, тича –
окървавен в последния гърч
на хоризонта, а полето
отвързва хиляди сенки.
Има ли място в купето за мене?
Още виждам тези есенни
странни усмивки
на червени дървета,
поели кръвта от небето,
потопили всяко листо
в тази зейнала рана.
Кърви есента,
кърви в самотата си
божественото светило.
Усмивките на дървесата
все повече заприличват
на евтино, ярко червило.
Полето умира
в дланите на планината.
Мрак. Беля ябълка,
острието реже ръката ми.
Влак на живота –
каква фалшива нота
звучи във ума ми беден.
Тази ябълка в ръката ми
трябва да е последната.
Свири влакът,
тунелът се среща
със светлината…

 


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments