Мирослава Панайотова – За самотата

Животът е нищо повече от самота. Всичко умира в началото, за да тръгнем оттам. Увехналите рози също имат право на съществуване в стиховете на Мирослава Панайотова. 

Александър Арнаудов

 

За самотата

Самотата
Не е само в самотата
(Понякога издебва те в тълпата
В приятелско лице наднича и те пита
Какъв език говориш)
Понякога те спира на пътеката
и черпи с чай от който нямаш нужда
или пък имаш но
Различен
Понякога не искаш да загубиш
Това, което нямаш
Но мислиш че го имаш
В това усещане и има
и няма самота

 

*
Спомням си тези рози
Едната беше увяхнала
На нищо не приличаше
Но пък исках да я снимам
На инат
Като увяхнала роза
И защо не
Увяхналата роза също има право
Да съществува

 

*
Всичко е замряло
В една точка на кипене
Която е невидима
Искам
Да стигна
Началото
За да тръгна
Оттам

 

*
Казват
Поетите са луди
Ако те не са
тогава кой

 

*
мокри гълъби
с копринен поглед
блестят на покривите

 

*
Чувствам се толкова малка
Когато трябва
Нещо да скрия
От лошите хора
Някои пият
Други играят
Фалшиво
Фалшиво
Фалшиво

 

*
Животът е
Това което е
Нищо повече
Нищо по-малко
Нищо голямо
Нищо малко
Нищо обикновено
Нищо необикновено
Нищо по-различно
От това
Което е
И винаги
Ще бъде
Животът е

 

*
Нощ
Летят птици
Летят ли птици
Небето е синьо
Синьо ли е небето
Небето е черно
Със сигурност е черно
Защото е нощ
Защото е нощ
Влакове минават
Минават ли влакове
Аз съм тук
Тук ли съм наистина
Мисля че е време
Да си призная
Да аз съм тук наистина
И нищо не е същото

 

*
Всеки си казва
Аз не съм като другите
Ще ме подмине тази чаша
Но дали
Дали ще ни подмине тази чаша
И дали
Не сме и ние като другите

 

*
Светят фарове
някъде в далечината
Може да е Коледа
Може да е кола

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments