Лили Спасова – Задушница

Потъването във времето е полет. Говорим с близките си, които вече са прах. Тъгата си отива в стиховете на Лили Спасова. 

Александър Арнаудов

 

Завъртане със затворени очи и скок

Завъртането със затворени очи е риск,
особен, когато отвисокото не знаеш
има ли ръце, които да те уловят при падане.
Потъването е красиво като полет.
Кой казва че птиците са само със крила?
Ръцете ми, ръцете ми говорят, пишат, дишат,
като крила на ангел се разтварят,
и като туптеж на две сърца, нали са две,
прегръщат спомена в съня и търсят теб наяве,
рисуват бъдеще върху скали, в което липсваш.
Скалите устояват всеки натиск на писеца.
Заплаквам, не е леко с крила да пишеш
върху устните на нямата земя, по твърдото небе
и всичко.
Завъртам се на пръсти сякаш искам да се предпазя,
възможно ли е някой който е летял и падал,
ставал и политал като книга в различни измерения,
и непозната птица, и човек скроен различно,
да се предпази от онуй, което иска душата му:
която се разтваря като цвят,
подобно лилия, подобно бели устни, подобно смърт,
живот, очакване и полет.
Какво като скръбта е писала върху сърцето дълго, дълго,
какво като смъртта не е успяла да спре дъха и вдишването,
тя – тишината е естествена,
като намигване на вятър, или внезапен порив
с който прозорецът ти тихо се отваря
и чувстваш някой да играе с косите ти,
докато сънят си мисли, че държи те в плен.
Гласовете на всички мъртви се въздигат,
идват, пулсират гневно или безмълвно,
но ги чуваме в различен ритъм, звук и песен.
Всички сме си само пътници, които искат да летят.
Скалите са ни дом, земята също.
Морето е завивката, с която всичко е възможно.
Изливат се върху ни изпитания, които ни издигат,
и ставаме вода, и пръст, и кал, и всичко.
Обичам те тъй както някога и без очакване.
Обичаш ме тъй както някога и без претенция.
Без защитна маска сърцата се намират лесно.
Пропадането сменя своето име и става полет.
Уханна пролет с очакване за лято, есен или зима прегръща
полета. И усвоявам падането на листата, които стават все по-крехки.
Крехък полет и завъртане със затворени очи.
Ръце ли съм, с които да прегръщам, очи ли съм или крила…

 

Задушница

Понякога говоря с мама. А тя отдавна е на прах, отдавна е…
Навярно кротко е приседнала на трапезата до Господ
и му разказва прегрешенията наши, и Го
моли да ни праща прошката Си.
Мамо, как си? Мамо, липсваш ми!
Не идваш в съня ми.
Пазя шала ти, още носи мириса на ръцете ти.
Цялата нежност от тях и тъгата,
че си отиде от нас.
Мамо! Мамо! Търся те всеки път, когато съзирам
жена с побелели коси –
и ми става горчиво.
И те разказвам на децата и внуците, защото си приказка.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments