Петър Канев – Първо опровержение на U2

В тролеите всичке сме пътници, а контролите – ангели. Бог стана човек, за да спасява всичко по пътя си. Никой не заслужава, това което е заслужил в стиховете на Петър Канев. 

Александър Арнаудов 

 

НЕВЕДОМИ

Контролите са Божи пратеници.
Понякога в тях се вселяват ангели.
Инструментите им са нетварни.
В тролеите всички сме пътници.

 

БОКС ПРЕДИ СЕПТЕМВРИ

Идва есен и започвам да пиша
като Крушата.

 

ПЪРВО ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА U2

Не мога да живея с теб.
Не мога да живея без теб.
Какво повече в името на
Любовта?

 

НАЙНТИЙН СИКСТИ НАЙН

След 69-та истинските мъже
могат да бъдат
само
космонавти.
Само Юрий Гагарин Е.
Всички останали се самоубиват.
Добре че не съм съвсем
Истински мъж.

 

КАРМА НЯМА

Никой не заслужава
това, което е
заслужил.
Нито доброто,
нито лошото.

 

ЕКОЕСХАТОЛОГИЧНО

Ако Бог беше станал котка
сигурно нямаше да спасява хората.
Но понеже е станал човек
би трябвало да спаси и котките.
Иначе що за човек е?
Запалих свещ за това.
Не искам рай без кучета и котки.

 

СТАРО ЗЛАТО

Помпозността ми се сломи.
Балонът ми е малко шарено парцалче,
което влиза вече в много полезно гърненце,
в което някога е имало
мед.

 

ЗАЩО ПРОТЕСТЪР

Не само с омраза се живее,
но и с всеки хляб
без глутен.

 

САРС НА СЪРЦЕТО.

Фарс две поваля за секунди.
Съседът пуши хашиш на балкона
насвяткан
под лампата.
Джинът на ума е натряскан.
Улиците се спъват в минувачите.
Метрото е до станция Театрална.
Страховете кашлят скришно.
Смеховете се включват с респиратори.
Призраци на динозаври излитат от ауспусите.
Всички ходят с гащи на лицето.
Устните им са срамни.
Пияните показват срамотии,
но никой не гали
бузите им.
Целият свят прилича на хола на Путин.
Мозъкът ми спазва дистанция.
Дископатията в диафрагмата ми отказва
да подаде оставка.
Сърцето ми бие он лайн.
Мислите ми са черни и мазни.
Душата ми е пълна с антиваксърки.
Разлагането е заразно.
Плача за умрялата
хлебарка.
Детето в мен е сираче
до фурната.
Счупи се дървената лопата.
Хлябът прегаря, но още топли
под езика ми
кората
от 1979-та.
Балканчето ме чака отпред,
но още не си тръгвам.
Гледам зад щанда
и бавно сияя.
В праха брашно все още броди
Еднорог.

 

ИСТИНА

В съня ми
никой
не умира
наистина.

 

РАВНОДЕНСТВИЕ

Депресията
е по-депресираща
от поезията.
Изпивам душата си
на един дъх.
Оставам
без думи.

 

МИНИ МИНИ И МИНА Х

Свети Мина пази семействата.
На сватбата си го забравихме
в църквата.
Конят му Х оинъм пази любовта
на злите мръсни долни
яхуси.
Любимата ми песен на Ултравокс
е мистър Х.
Проблемът на любовта ми е не само,
че минава.
Но и че не минава.
Никога.
Това ми каза Ммини Маус
в съня ми
пред трупа
на отдавна мъртъв
стар
приятел
млад млад
завинаги.
Итака вече е недосегаема,
но зайчето на сърцето ми
пътува натам
с маршрутката
за Самоков.
На разклона за село Злокучане
Йосиф Хербст е заложил мини.
И минахме.
Сестрата на Лора се сви на кълбо
вътре в мен.
Мълнията е кълбовидна.
Едно таралежче се сви
пред пътното табло
Итака.
И така.
Встрани е главата ми.
Отдясно е лявата ми ръка.
До манастирчето свети Мина в Слатина
е полицейското.
Патрулката не видя коня.
И зайчето и зайчето.
Но влязох от към Бели Искър
Наобратно
Пред Бельовата църква
В аязмото
Оставих гърлото си
Гласните си струни
В кръв
Сега остават само супер струните,
за да ти кажат, че пътувам идвам
Само те.
И зайчето, и зайче то
Пристига.
И така.
Ха така.
Море нема нема
Немо, само
лажеш.
Море има има
Нау ти лус
Как да не
Ма.
Мама мама мама
Ма ма мама
Мамамамама
Мммввввмвввв
Мммммммм

 

THE NEXT LIVE

Ако си споделя,
че в миналия си живот
съм бил жена
негърка,
то
в този живот ли ще ме линчуват
и изнасилят
или в следващия?

 

КОНТРАКЦИИ

Който подарява,
не търси и не получава
отплата.
Който жертва,
не търси и не получава
утеха.
И болката не е награда.
Болката просто е
истина.

 

РАЗМАГЬОСВАНЕ

 

„Ние сме снежинки през август.“

Волфганг Нидекен

 

Свободен от проклятието,
ОС-вободен от злото,
Което ме държи цял
вързан
към земята,
нося се
свободно
листо,
разтворен в есенното слънце
И разбирам, че съм

лош.
По тревата
още хвърлям
Сянка.
Всички сме
лоши.
Но не това е
важното.
Важното е, че сме
добри.
 

*
Напират сълзи в пенести мехури
Остатъци от стари чувства
като вълна, която се оттича
финална
Заливат пени
сълзи
пукат се
в мокър пясък
мехурчета та бисер
до презрялата
смокиня.
Още
Ще има ли?
Последната ли,
Самотната ли е?
Цунамито от малкото?
Мини?
Земле
Вълни
ПО тресение?
Дали сърцето е наистина
Жар птица
НА улицата
Феникс?

 

ХИПОПОТАМЧЕТО УГО

Желаех го, толкова много,
толкова силно, толкова горещо
го желаех това,
което може да стане
да се случи
да се случи,
че когато се случи
нямам вече какво да желая.
Сега желая това, което не може да стане
и сърцето ми се къса всеки ден
на парчета –
изтощени от тази болка.
Остава ни да желаем
това, което не знаем
дали
да
да стане
да остане,
дали може
да се случи,
дали
дали не е,
дали е,
дали е било,
дали ще е,
дали било е,
дали е
дали не е, то
няма да
да свърши,
няма да
да почне,
няма да го
има го,
няма да
го няма
го
защо
защо то не
не
е
тук
е, а е
другаде и не е
е
защото…
Защо ТО –
Е,
спомня ли си въобще някой
Хипо в Буда –
как се смее
как плаче
как скача
как се смее
как плаче
как скача
в старите
унгарски
детски
ленти
спомня ли си
някой
старите
унгарски
детски
ленти?

 

ПОЛОВА МАТЕМАТИКА

Човек с един пол от два пола
е половин човек.
Човек с един пол от 32 пола
е една тридесет и втора човек.
Как ще се събера с половинките си –
Еб бе тази мисъл ма фърля
в транс.

 

НА ЧЕРВЕН ДЕДО КОРОНКАТА

Снимките ми, които споделям са
все спомени.
Всичко останало по-ново
е все с маски.
Млад съм, млад съм ей –
бръчки ли? – нема ги в инстаграм.
И зъби имам – коронният номер
на
Хе така, ха така.
А па кат се фана на орото – глей тогава!

 

ГЛИНДА

На Яна

На 8 декември 1688
всички се събират
на площада в Чипровци.
Омар Хаям ме прегръща братски
и ми подава чаша Мелнишко.
Шекспир ми се усмихва от тълпата
по английски – казва:
„Най-поусле видиах моята Илирия.“
Шехерезада бърше мустака на Фреди
Меркюри.
Конфуций ми шепне, че
Сидхарта вече ни чака
на беседката в Сврачи дол – там е
още от деня на будителите.
Райското кътче е зад ъгъла.
В краката ми дреме черно куче.
Един дядо дума на дъщеря ми:
„Тук при нас е Ghost City –
град на призраците.“
Не е вярно.
В утринната мъгла в студа
цъфти самотна розова роза –
излъчва аромат.
Паяжината блести от заспалото
Балканско зимно слънце
и от нея ме гледа
паякът с най-добрите очи.
Носи се нечувана мелодия
на флейта.
„Тук искам да умра“ – казвам
на приятелите си
и им соча кръглия връх
над казана за ракия.
Там още мирише на джибри.
Стискам дъщеря ми за ръката. Да я стопля.
А розата още е розова,
по нея лази пухкава пчела.
Бяло коте се стрелва край реката.
В небето проблясва ярко звездичка.
„Тоува не е падаща,
а излитаща“ – смее се Оскар
Уайлд и намига на Хаям и на Пушкин.
Призраците изчезват с утрото
в мъглата,
но розата и приятелите
остават тук завинаги.
Не мога да ги направя на хербарии.
Защото розата е

                                     истинска.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments