Саня Табакова – Възнесение

Времето е болката на отсъствието. Намираме дълги безмислени пътища, които ни водят далеч от себе си. Всяка вечер се възнасяме на небето в погледа на Саня Табакова. 

Александър Арнаудов 

 

*
Чашата отдавна е една.
Щорите остават затворени.
Животът точка.
Любовта прави разсейки.
Късно е.

 

ЕСЕННО

Как се минава през разгула
на ненужни следпразнични гирлянди?
Как се стъпва
по опадали листа –
капки лято-с-теб,
отминало?

Надживях те –
цвят отвъд корена.

 

СИНЕВА

…И няма
никакво значение
под какъв ъгъл се протягат
ръцете и житата
към облачните мъртви
в небето.
Все едно –
над бездната звучи
крехък, отчаян тромпет
и всеки звук
пронизва далечна звезда,
едничка сред милиарди.
Гледам привечер
огнените върхари
на дърветата.
Сякаш слънцето се държи
за тях,
сякаш останалият свят
потъва в блато от мрак
и прозорците му
вдишват синева
за последно.
Някога
аз – теб…

 

МИРАЖ

Тази вечер е специална.
Пръстите на два дълги спомена
докосват срамежливото ми тяло.
Избелели до
тънка хартия устни
опаковат нежно моите.
Спомням си,
олюлявам се пияно…
Отдясно
в огледалото
съчувствено се гърчи
голото ми непрегърнато тяло…

Не го прави, любов!
Не ме въвъвеждай в изкушение!
Изчакай
до другия живот –
без болка от отсъствието…

 

РАЗХИЩЕНИЕ

В живота има
нощи с ледени чаршафи
без любовна гънка по тях,
безмълвна утайка
от несподелено сутрешно кафе,
ненужни хора –
защото не са те познавали,
и дълги, безсмислени пътища,
които не водят до теб…

 

ВЪЗНЕСЕНИЕ

Всяка вечер сърцето ми се окръгля,
възнася се на небето
в лимоненожълто
и наблюдава тъгата ми с присмех,
че е земна,
смъртна,
а да съм отново на ръка разстояние от теб
е така сериозно,
така небесно…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments