Марин Маринов – Око

От младеж морето е начина ми на живот, съдба и хляб.

Марин Маринов

 

24

Ръцете ти, които ме улавят и изпускат, които
питат ли питат, като докосват внимателно предметите наоколо:
ракитовия стол за дъбовата веранда, сега до камината,
защото е есен и дъждовете не спират,
опипват стените по столчето на чашата за вино,
с утайка от миналите вечери,
завъртат навлажнения пръст по ръба, докато зазвъни
кристала, ръцете ти, които знаят всичко по мен
и сигурно тъгуват повече, отколкото тъгуваш
с отнесените си мисли в меланхолните следобеди.

А аз какво да правя със живота си, с всичките измислици
и красиви приказки, които съм разказвал и са ме обичали
заради това, какво да правя
с непокътнатите разстояния, останали едни и същи,
и сега с ръцете ти, които питат ли питат,
като опипват лицето ми отдалече, веждите първо,
натежалите клепачи, носа и устата, за да има още какво да помнят?

Мисля си, докато ме люлее морето близо до острова
с късоопашатите морски орли и, кой ли знае откъде,
ято гарвани, важни в черните си фракове,
мисля си от мостика на „Утринна звезда”
за плаващото в орбитата си око, отворено широко, пълзящо
по всичко наоколо и за другото, затворено във странен сън,
в другото време без мен,
за което никога не ми разказа.

 

БЕГЛА ФОРМА

1

Смъртта е вече с вързани очи и златната жена,
която слезе от гондолата на месеца,
която тръгна към брега по гребените на вълните,
няма да потъне днес сред пяната в прибоя;
понякога улавям беглата й форма, друг път се разлита между
пръстите ми като ленти от красив прашец, поляга
в миналото време на една и съща, най-обикновена мисъл,
за лятото например или за тихите очи на пясъчните лилии
и когато съм се будил някъде на друго място,
без значение къде и за колко време,
тревата е пристъпвала във запустялата ми къща
близо до потока, откъдето е започнало морето,
дори едно омайниче се люшка на перваза като на пъпна връв
и плаче, защото сутринта росата е сълза на въздуха,
разпиляна по земята, но това е друго нещо,
нека в днес така да си остане.

Снощи сигурно е влизала във стаята ми, може вчера,
може в някой неотминал още ден, очите й са плавали
по лавицата с книги, по изписаните листи
в чекмеджето, разхвърляни по пода, оставила ми знак
и си е отишла:
това разкошно цвете, черна орхидея
с притворени очи, в чашата с утайка от малиновото вино
върху масата;
скръбта навярно е оправяла косите си със твоите ръце,
Мария, докосвала е в тъмното лицето ти, Магдалина е надничала
зад ръба на тишината –
едно опиващо движение, едно мигване само
и кратък гърч на сънна светлина върху прозореца,
опрян в стената на оттатъшното време и ветровете там,
които удрят в непрекъснат ритъм кухините на крайбрежните скали,
далечна меса, хор от мътни гласове,
за да нахлуят после през пролуките в прозореца
на това място, на този бряг,
откъдето времето започва да пътува.

2

Това не е ли смайващата метафизика на елементите,
красивото ни съществуване в предверието на морето,
с всичките му бисери и бягащите хоризонти, където се изливат
горчивите води през плоската повърхност на земята;
какво е да обикнеш чувството с осанката на лято,
очите ти са изумрудени, но защо отново аз, защо е този плач
в сърцето ми, когато сваляш златната си маска и ми я подаваш,
„О, лицето ти!”, бистра синева като водите на лагуна, стихнала
в следобеда и златните пътеки сред тревите, един жест само,
едно потрепване на въздуха в прозорчето на калейдоскопа;
уханните смокини по брега с редовете сладка царевица,
ранна есен е, мириса на пушек от казаните и запалени
листа в дворовете, аз съм сам, привидно тъжен, привидно
сведен над беглата ти форма, очите ти са изумрудени и нямам
повече какво кажа, не съм заспивал, не съм се будил
и точно днес никой няма да умира от носталгия, защото вчера –
очите й са вързани.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments