Лъчезар Лозанов – Вълкодав

Поезията е инструмент и поглед, скалпел, телескоп. Галактиките са в собственото ти аз и в способността да надмогнеш чисто битовото, да се домогнеш до надличното…

Лъчезар Лозанов

 

ОТВЕСНО И ХОРИЗОНТАЛНО

Колко препятствия за преодоляване…
Разчитат, че това тяло, което захвърлих от 12 етаж,
е моето последно обяснение.
Разчитат, че съм смачкан
с охлузени пръсти,
докато държа улична шапка за левчета.
Разчитат, че докато мълча
под бицепсите на елегантния нощен добитък,
докато съм заплескан в цици и торти,
съм отпечатък върху салфетка.
Не винаги съм си лягал сам
всред завивки от море, АЕЦ-овски води
и черни върхове, тунели в нищото.
Те помнят размазания грим, голото ми тяло –
платноходка за наркотични пасати,
голия гръбнак
на кошмарното съществуване,
горния плавник, с който отварях дълбочината.
Играчите са тук,
разчитат, че като натъпчат крадците, търговците,
униформите
в надуваема възглавница, съшита
със “Съешаването прави силата” –
ще кротнем в шумоленето, дантелките, вмирисан бут
от словесния труп, задушевно е – Задушница.
Не разчитайте на това –
не заднешком, а сякаш за уикенд
ще изпълзя
от всички улични гънки, канали, нощни свърталища
от библиотеки (с томче за противотежест)
с един гаечен ключ,
с един § на яростта,
докато тътенът не стане шествие,
докато не счупи “съешаването…” и не стане
съединение
късо и дълго,
ярко и тъмно,
отвесно и хоризонтално
подсвиркване, измислено на момента
само заради усмивката,
само заради докосването
отвътре на този безнадежден лабиринт
охлузен и износен като тамбурица,
наречена нашият живот.
Същият,
който така щедро раздавахме,
но не свърши
изкърти толкова ноти – прилични на зъби,
че сега буквите хапят една песен,
която по своите звуци
прилича на вълкодав.

 

ПОБЕДИТЕЛЯТ

Времето е стоножка,
стъпва върху нас.
Не можем да понесем цялата му тежест,
но се напрягаме, колкото можем.
То всъщност за малко се обляга на нас,
докато размахва милионите си крачета.
Омразата, любовта,
колкото и да са трудолюбиви,
не могат да спрат посоката, неговата дееспособност,
усърдния му ход, движение.
Но го подозираме, че не се движи,
че само размахва крачка на едно и също място,
натиска ни главите, така че всеки път
да се подпира на някой новороден
до потъването и подмяната.
Има ли челюсти там в началото,
как ги употребява, какво смила –
всичко изглежда гатанка,
докато не се разпаднем на ДДТ
и неговото сгърчено тяло
със сто крачета като сто рибарски кукички
не се изхлузи между очните кухини
на нашия череп,
обкован, пълен с вино
за гръмогласната наздравица на победителя.

 

ОТНОВО, ОТНОВО

Препускам до устните,
до ония мозъчни пространства –
ботушите на светлината
(там се гнездят утрешните саби, гейзерите,
един метеорит).
Докосването става престъпление,
странно е – устойчивостта срещу престъплението
също става престъпление.
Как да вляза в мозъчните обсерватории,
без да се събера под зениците – капачки от бира,
без да се допра до връхчетата, тъмните кръгове наоколо,
кръженето, черната грива,
стисната в юмрук вътре в гърдите ми,
без една стиска кураж…
Как – без да разкъсам тъканите,
които обвиват кръвта и топлината,
без да разпердушиня охраната, застанала нащрек,
без да съм танкова верига,
без да престана да съм мъртъв.
Защо за да съм справедлив,
трябва да съм мъртъв?
Бухалът дреме във мен
и ми буха, че нося нещастие.
Грача срещу всички уста,
запечатани от справедливост,
но вторачени в моите нокти,
алените дъги, които оставям.
Кога звънтежът ми стана нож?
Нима да се примириш
с наниза боклуци зад теб
се нарича благородство?
Да обичаш и да убиваш стана едно и също.
Харесвам нейния отказ,
бих и дал рамо да го защити със зъби и кожа,
бих я насърчил да е несъкрушима ( и съкрушима, естествено!)
подавам и ножа, да ме ослепи…
Моля се за стоманената и обвивка,
защото чувствам цялото си същество като ръмжене,
усещам се танкова верига,
верижна реакция, която се самопотиска.
Тогава ми е нужен Господ –
искам да изоставя себе си,
да предам себе си за половин сребърник,
да осребря реакторите, които ме облъчват отвътре,
да продам цялата железария, която съм всъщност,
да изоставя всичките си противопехотни мини,
всичките си черни дупки,
всичките си зъби и блиндажи –
да не дойда никога до същността и,
да не и счупя гръбнака от светлина,
квантите на нейната прозрачност
ненютоновата и механика.
Бог е начин да се спасиш от себе си,
но отсъства, докато сме задавени,
докато набъбва едно разпятие
за един ембрион на времето
с колена и устни
все още неупотребени за коленичене.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments