Весислава Савова – Куноичи

Разпадаме се и душата намира покой. Времето минава покрай нас всяка нощ. Търсим Избрания в стиховете на Весислава Савова. 

Александър Арнаудов

Куноичи

Буда често се смее. Докато тресе голямото си шкембе, ги измисля едни такива, че да му стане още по-смешно. А ние не винаги разбираме, че този смях е за наше добро. Ето, кой ли не псуваше скапания коронавирус и това маскиране – едни не можеха да дишат, други дишаха повече, отколкото им трябва и никой, дори за миг, не помисли, че може би съществуват такива, които се нуждаят от тази маскировка, за да си свършат работата, без да им пречат. Обирджии и крадци ли? Не, мили мои. Обаче, не ви се сърдя – човек надскача собственото си ниво най-много с единица. От вашата до моята единица имаме няколко века разстояние. Не, че имам право да ви кажа много, но това е друга тема.

Аз съм куноичи. Червена. Това означава, че дори и черните се боят от мен. Или поне ги респектирам, а то е горе-долу същото. И в двата случая биха се радвали да ме видят мъртва, но така и не ги огрява вече три столетия. На тази възраст, дори аз самата имам нужда от това. Няма да се случи скоро. Не и докато не се изпълни условието на проклятието. Остави това, ами до тогава и никой няма да ми даде повече от 40-45 години, а те пустите, тичат по-бързо от Юсейн Болт и прегазват по-безмилостно от Асашорю.

Кое? Шапката ли? Наистина ли не сте чували, че шапката е по-силна от меча? Това е SAP-CAP, нещо като чорапа с пясък, но никой не би се досетил какво му готвя като сваля шапката, хващайки я за козирката, за разлика от това да развея във въздуха чорап. Докато разберат с какво е уплътнена задната ѝ част, вече е много късно. И така действам, докато търся да открия онзи, който ще развали проклятието. Не е ли достоен, ‘земи та‘а шапка и „Белла, чао!“ Шапката също е омагьосана и скрива автоматично трупа. Чиста работа.

Защо намесих вируса и маските ли? Така, като ме гледате, бихте ли се усъмнили в мен по време на карантината? Бихте ли помислили и за секунда, че срещу вас е куноичи, а не обикновена кифла, маскирала се, за да отиде „НА“ центъра? Само веднъж едно момиченце в метрото прошепна на гаджето си: „Та‘а мацка е като нинджа, а?“ Простих ѝ – малка е, а и щом не знае как се наричаме ние, жените-нинджи, имаше ли смисъл? Та с повече свобода на движение, мислех си, по-лесно ще открия Избрания.

Проклятието? Да не намеря покой, докато не открия Онзи, който ще се спъне в злато, но ще го прескочи и ще запази душата си чиста. Колко изкушени са безследно изчезнали, само шапката ми знае.  Една китсуне ме прокле, когато бях още на 12. Видях я как съблазнява баща ми и се нахвърлих върху нея. Тя е бърза – чували сте за лисиците, а предполагам и за тези с девет опашки, които се превръщат в жени. Китсуне не прощава. Можеше и да ме убие, но знае по-добре от всики нас тук, взети заедно, че по-жестоко от смъртта е само безсмъртието. Питайте Ахасвер, когато мине покрай вас някоя нощ. Ще го усетите като полъх.

Въпреки свободата, обаче, още търся Избрания. И ако тази вечер някой от вас прескочи златния пръстен, който търкулнах на пода на влизане, докато си дезинфекцирах ръцете, пред очите ви ще се разпадна и душата ми ще намери покой в селенията на Буда, където ще се смеем с още много такива като мен. До тогава, ви желая безкарантинно и безболезнено пътуване. И не само в метрото.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments